Выбрать главу

Като обърна сабята с гърба на острието към Косуке, Мусаши каза:

— Кажете, собственикът на тази сабя лично ли я донесе?

— Не. Бях по работа при господаря Хосокава и един от старшите служители, Ивама Какубей, ме помоли да се отбия на връщане в дома му. Така и направих, а той ми даде сабята да се заема с нея. Каза, че принадлежала на някакъв негов гост.

— Дръжката и ножницата също са хубави — отбеляза Мусаши, все още вперил очи в оръжието.

— Това е бойна сабя. Досега мъжът я носил на гърба си, обаче искал да я препасва отстрани, затова ме помолиха да преправя ножницата. Трябва да е много едър човек. Или пък има много умела ръка.

Сакето започваше да се отразява на Косуке. Езикът му нещо взе да се вдървява. Мусаши заключи, че е време да се сбогува, което възможно най-непринудено и направи.

Беше много по-късно, отколкото бе предполагал. В околността не светеше вече нищо.

Влязъл веднъж в странноприемницата, той опипом тръгна нагоре по стълбата към втория етаж. Имаше разстлани две постели, но и двете бях празни. Отсъствието на Йори го разтревожи, понеже се опасяваше, че момчето се скита изгубено по улиците на големия непознат град.

Слезе обратно долу и сбута нощния пазач, за да го събуди.

— Той още ли не се е върнал? — попита човекът, който изглеждаше дори по-изненадан от Мусаши. — Мислех, че е с вас.

Като знаеше, че докато Йори се върне, само ще гледа в тавана без да заспи, Мусаши пак излезе в лаково черната нощ и с кръстосани ръце застана под стряхата.

Лисицата

— Това Кобикичо ли е?

Въпреки неколкократните уверения, Йори още продължаваше да се съмнява. Единствените светлини, които се виждаха по широкото празно пространство, бяха от набързо издигнати, малобройни и разпръснати бараки на дърводелци и зидари. Отвъд тях в далечината успяваше бегло да различи пенещите се в залива бели вълни.

Край реката имаше купчини камъни и греди, и макар Йори да знаеше, че по цял Едо постройките никнат с бясна бързина, стори му се невероятно господарят Ягю да построи жилището си на място като това.

„Сега накъде?“, помисли си отчаян, като седна на някакви дъски. Нозете му бяха уморени и пареха. За да ги охлади, пошава с пръсти в росната трева. Скоро умората отмина и потта изсъхна, но настроението му въобще не се оправи.

— За всичко е виновна онази старица там в хана — промърмори си. — Не знаеше какво приказва.

С лекота вече бе забравил колко време сам прекара в зяпане из квартала с театрите в Сакаичо.

Часът бе късен и наоколо нямаше никой, когото да помоли да го упъти. Ала възможността да прекара нощта в тази непозната околност предизвика у него безпокойство. Преди да съмне, трябваше да изпълни заръката и да се върне в странноприемницата, дори това да значи да събуди някой от работниците.

Щом стигна до най-близката барака, където се виждаше светлина, видя някаква жена с вързана като шал около главата стиска тръстика.

— Добър вечер, леличко — поздрави момчето невинно.

Жената го сбърка с помощника в близката пивница, изгледа го ядосана и изсумтя:

— Ти ли, а? Нали ти хвърли камък по мен и после избяга, калпазанин такъв?

— Не съм бил аз — възрази Йори. — Никога не съм ви виждал по-рано.

Жената колебливо се приближи към него, после избухна в смях.

— Не — каза, — не си бил ти. Какво прави хубаво момченце като тебе тук по това време?

— Пратиха ме да свърша една работа, обаче не мога да намеря къщата, която търся.

— Чия къща е?

— На господаря на Таджима, Ягю.

— Ти шегуваш ли се? — засмя се тя. — Господарят Ягю е даймио и учител на шогуна. Да не мислиш, че ще отвори портата си точно за теб? — Тя отново се засмя. — Ти познаваш навярно някой от прислугата?

— Нося едно писмо.

— За кого?

— За един самурай на име Кимура Сукекуро.

— Трябва да е някой от служителите му. Обаче толкова си смешен — говориш за господаря Ягю, все едно лично го познаваш.

— Искам само да предам това писмо. Ако знаете къде е къщата, кажете ми.

— От другата страна на рова е. Щом минеш по онзи там мост, си право пред дома на господаря Кии. Следващата къща е на господаря Кьогоку, после — на господаря Като, след нея — на господаря на Суо, Мицудайра. — С вдигнати пръсти жената броеше солидните сгради на отсрещния бряг. — Сигурна съм, че следващата трябва да е онази, дето търсиш.

— Ако пресека рова, още ли ще съм в Кобикичо?

— Естествено.

— Ама съм глупав…