— Хайде сега, не се приказва така. Хм-м, такова хубаво момче ми се виждаш. Ще дойда с теб и ще ти покажа дома на господаря Ягю.
Тя тръгна пред него. На Йори жената доста му заприлича на призрак.
Бяха по средата на моста, когато някакъв мъж, който вървеше срещу тях, се отърка в ръкава й и подсвирна. Лъхаше силно на саке. Преди Йори да разбере какво става, жената се извърна и тръгна към пияния.
— Аз ви познавам — изчурулика тя. — Недейте ме подминава просто така.
Улови мъжа за ръкава и тръгна към едно място, откъдето можеха да слязат под моста.
— Пуснете ме — настоя онзи.
— Не ти ли се иска да дойдеш с мен?
— Без пари съм.
— О, не ме е грижа — Прилепила се към мъжа като пиявица, тя погледна назад към стреснатото лице на Йори и добави: — Ти сега тичай. Имам работа с този господин.
Йори изненадан гледаше как двамата се дърпат взаимно напред-назад. След няколко минути жената изглежда взе надмощие и те се изгубиха под моста. Все така озадачено, момчето отиде до перилото и погледна надолу към тревясалия бряг.
Жената вдигна поглед, извика:
— Тъпак! — и хвана един камък.
Като преглътна тежко, Йори избегна с приклякване удара и се понесе към долния край на моста. През всичките години в голата равнина Хотенгахара не бе виждал нищо по-плашещо от ядосаното бяло лице на тази жена в тъмното.
От другата страна на реката се озова пред някакъв склад. До него имаше ограда, после още един склад, нова ограда и така до края на улицата.
— Това трябва да е — каза си, щом стигна до петата постройка.
На чистата, измазана в бяло стена имаше герб във формата на двуостра женска шапка. Това, както Йори знаеше от думите на една разпространена песен, бе семейният герб на Ягю.
— Кой е там? — поиска да научи някакъв глас иззад портата.
Толкова високо, колкото му стигаше дързостта, Йори обяви:
— Ученик съм на Миямото Мусаши. Нося писмо.
Пазачът каза няколко думи, които момчето не можа да схване. В портата имаше вратичка, през която, без да бъдат отваряни големите крила, можеха да влизат и излизат хора. След няколко мига тя бавно се открехна и мъжът подозрително попита:
— Какво правиш тук по това време?
Йори вирна писмото в лицето на пазача.
— Моля ви, предайте това заради мен. Ако има отговор, аз ще го взема.
— Хм-м — замисли се човекът, като взимаше писмото. — Това е за Кимура Сукекуро, нали така?
— Да, господине.
— Той не е тук.
— Къде е?
— В къщата в Хигакубо.
— А? Всички ми казваха, че къщата на господаря Ягю е в Кобикичо.
— Така казват хората, обаче тук има само складове — ориз, дървесина и разни други неща.
— И господарят Ягю не живее тук ли?
— Точно така.
— Колко път има до това другото място — Хигакубо?
— Доста далеч е.
— Къде точно?
— На хълмовете извън града, в село Адзабу.
— Никога не съм го чувал — въздъхна разочарован Йори, но чувството за отговорност му попречи да се откаже. — Ще можете ли да ми начертаете карта, господине?
— Не ставай глупав. Дори да знаеш пътя, ще ти трябва цяла нощ, за да стигнеш дотам.
— За мен е без значение.
— В Адзабу има много лисици. Нали не искаш някоя лисица да те омагьоса?
— Не.
— Добре ли познаваш Сукекуро?
— Моят учител го познава.
— Виж какво ще ти кажа. Бездруго е толкова късно — защо не поспиш малко в хамбара ей там и да тръгнеш сутринта?
— Къде съм? — възкликна Йори, като потърка очи.
Скочи на крака и изтича навън. От следобедното слънце му се зави свят. Примижал срещу ярките му лъчи, отиде до портата, където пазачът ядеше обяда си.
— Значи събуди се накрая?
— Да, господине. Ще можете ли сега да ми начертаете карта?
— Ти ли си се разбързал, поспаланко? Я вземи първо да хапнеш нещо. Има достатъчно и за двама ни.
Докато момчето дъвчеше и преглъщаше, пазачът нахвърли грубо една карта и му обясни как се стига до Хигакубо. Двамата се наядоха едновременно и Йори, въодушевен от важността на поръчението си, се понесе в бяг напред, без и да помисли, че Мусаши може да се тревожи от отсъствието му в хана.
Бързо мина през оживените улици, докато стигна в близост до крепостта Едо, където помежду кръстосаните, пълни с вода ровове се издигаха домовете на големите даймио. Огледа се и в същото време забави крачка. Водата бе задръстена от товарни лодки. Каменните зидове на самата крепост бяха наполовина покрити с дървено скеле, което отдалеч напомняше бамбуковите решетки, върху които отглеждат виещи се цветя.
Отново се забави на едно широко и равно място, наречено Хибия, където скърцането на длетата и чукането на брадвите се сливаше в разногласен химн в чест на могъществото на шогуната.