Йори спря. Остана като омагьосан от вида на строежа — работниците, които теглеха големи камъни; дърводелците с техните рендета и триони и самураите, гордите самураи, които важно надзираваха всичко това. Как му се искаше да порасне и да стане като тях!
От гърлата на мъжете, които носеха камъните, се понесе сладострастна песен:
Момчето стоеше на място, пленено от песента. Преди да се е осъзнало, водата в каналите вече се червенееше и до ушите му стигна вечерният грак на враните.
— Ох, не — слънцето почти залязва — скара се той на себе си.
Завтече се напред и известно време се носеше с пълна скорост, без да обръща внимание на нищо друго освен на картата, която му нарисува пазачът. Преди да усети, вече качваше пътеката нагоре по хълма Адзабу, така гъсто обрасла от двете страни с дървета, че наоколо бе тъмно като в полунощ. Веднъж стигнал догоре обаче, видя, че макар и ниско над хоризонта, слънцето още е на небето.
На самия хълм почти нямаше къщи, тъй като Адзабу се състоеше просто от няколко ниви и селски жилища, пръснати в долината под него. Застанал сред полето от трева и прастари дървета, заслушан в бълбукането на потока надолу по склона, Йори усети как умората му отстъпва пред непривична свежест. Смътно съзнаваше, че мястото, на което се намира, е историческо, макар да не знаеше заради какво. Всъщност, това бе тъкмо мястото, откъдето произлезли големите военни родове на миналото — и Тайра, и Минамото.
Дочу гръмките удари на барабан, от онези, каквито често използват на шинтоистките празници. Сред гората надолу по хълма се виждаха дебелите кръстосани греди по билото на покрива на някакво светилище. Йори почти се досети, че това е Великото светилище в Иигура, за което е чел — прочутата постройка, посветена на слънчевата богиня от Исе.
Светилището далеч се различаваше от огромната крепост, която видя преди малко, че дори и от внушителните порти на домовете на даймио. В простотата си почти не се открояваше сред селските къщи наоколо и на Йори му се видя чудновато, че хората говорят с по-голяма почит за семейство Токугава, отколкото за най-святото от божествата. „Значи ли това, че Токугава са по-велики от богинята на слънцето?, зачуди се той. Ще трябва, като се върна, да питам Мусаши.“
Извади картата си и се вдълбочи в нея, огледа се и пак заби поглед надолу. Още нямаше и следа от дома на Ягю.
Вечерната мъгла, която се плъзгаше над земята, създаде някакво странно впечатление. Бе забелязвал нещо подобно и по-рано, когато в стая със затворено шоджи светлината на залязващото слънце пада върху оризовата хартия и докато вън се смрачава, вътре става сякаш по-светло. Естествено, това е просто зрителна измама по здрач, но сега Йори я усети така силно, че се наложи да потрие очи, като че за да прогони главозамайването си. Знаеше, че не сънува и подозрително се огледа наоколо.
— Ах, копеле крадливо — извика, като се хвърли напред и рязко изтегли сабята си.
Със същото движение я заби в кичур висока трева пред себе си.
Една лисица с болезнен вик изскочи от скривалището си и се понесе встрани. По опашката й лъскаше кръв от порязаното място в задницата.
— Дяволско изчадие!
Йори се спусна в решително преследване и макар лисицата да бе бърза, той също се показа такъв. Щом куцащото животно се препъна, той се метна отгоре му, уверен в победата си. Лисицата обаче ловко се изплъзваше и колкото и бързо момчето да нанасяше ударите, тя всеки път успяваше да ги избегне.
Още като пеленаче Йори бе слушал безброй приказки, които без сянка на съмнение доказваха, че лисиците имат способността да омагьосват хора и да вселяват в тях духа си. Обичаше повечето останали животни, дори дивите свине и шумните язовци, но лисици мразеше. Също и се боеше от тях. Реши, че случайната среща сред тревата с това лукаво животно може да значи само едно — вината, че се е загубил, е на лисицата. Убеден бе, че това коварно и подло създание от снощи го е следило и само преди мигове е хвърлило върху му своето зловредно заклинание. Ако не го посече сега, то със сигурност пак ще го омагьоса. Йори бе готов да преследва своята жертва до края на света, но лисицата подскочи по ръба на една урва и се изгуби в гъсталака.
По цветовете на кучешката коприва и традесканцията лъщеше роса. Изтощен и с пресъхнало гърло, Йори се отпусна на земята и облиза влагата от едно ментово листо. Раменете му тежко се повдигаха. Най-сетне си пое дъх и от челото му обилно потече пот. Сърцето му лудо биеше.