— Къде се дяна? — зачуди се с остър и едновременно сподавен глас.
Ако лисицата наистина е изчезнала, толкова по-добре, обаче Йори не знаеше на какво да вярва. Тъй като рани животното, струваше му се, че то със сигурност по един или друг начин ще си отмъсти. Примирил се с това, той остана да седи неподвижно и зачака.
Тъкмо когато започваше да се успокоява, до ушите му достигна някакъв зловещ шум. Отвори широко очи и се огледа.
— Това е лисицата, сигурен съм — каза си и веднага се приготви да се зашити против магията.
Стана бързо и навлажни веждите си със слюнка — хитрост, която, смяташе се, противодейства на лисичето коварство.
Недалеч от него от вечерната мъгла изплува жена с полузакрито с прозирна коприна лице. Бе яхнала странично един кон. Юздите висяха леко преметнати отпред на седлото. Самото то бе направено от лакирано дърво, обложено със седеф.
„Превърнала се е на жена“, помисли си Йори. Дори с усилие на въображението не можеше да приеме това забулено видение, което свири на флейта и тъмно се очертава в редките лъчи на вечерното слънце, за създание от този свят.
Приклекнал като жаба в тревата, Йори чу някакъв отвъден глас да вика:
— Оцу!
Сигурен беше, че идва от някоя от другарките на лисицата.
Ездачката почти бе стигнала до мястото, където пътят се отклоняваше на юг и горната част на тялото й светеше в червеникав блясък. Слънцето потъваше обрамчено от облаци зад хълмовете на Шибуя.
Ако я убие, ще може да я разобличи като лисица. Йори стисна по-здраво сабята и се изпъна, мислейки си: „Хубаво, не знае, че се крия тук.“ Като всички, на които е известна истината за лисиците, Йори подозираше, че духът на животното ще да е разположен няколко педи по-назад от привидното му човешко превъплъщение. Преглътна тежко в очакване сянката да продължи и да свърне на юг.
Щом обаче конят стигна до завоя, жената спря да свири, сложи флейтата си в един платнен калъф и я мушна в своето оби. Вдигна булото и с търсещ поглед се огледа наоколо.
— Оцу! — извика пак гласът.
Радостна усмивка се появи на лицето й и тя отвърна:
— Тук съм, Хього. Тук горе.
Йори видя по пътя от долината да се качва някакъв самурай.
— О, не! — пое си той дъх, забелязвайки, че мъжът ходи с леко накуцване.
Няма съмнение — ето това е лисицата, която рани! Преобразила се е не на красива изкусителка, а на хубав самурай. Видението хвърли Йори в ужас. Той потрепери силно и се подмокри.
След като размени няколко думи с жената, самураят улови коня за юздечката и го поведе право покрай мястото, където се криеше Йори.
„Сега е времето“, реши момчето, но тялото не пожела да му се подчини.
Самураят забеляза лекото раздвижване и се озърна, при което неговият поглед падна право върху вкамененото лице на Йори. Блясъкът в очите му изглеждаше по-ярък от ръба на залязващото слънце. Йори се просна по очи и зарови лице в тревата. Никога през всичките свои четиринадесет години не бе изпитвал такъв ужас.
Хього, който не видя в момчето нищо застрашително, продължи нататък. Склонът беше стръмен и за да придържа коня, трябваше да се приведе назад. Погледна Оцу през рамо и внимателно попита:
— Защо се забавихте толкова? Много дълго време ви нямаше, за да сте яздили само до светилището и обратно. Чичо се притесни и прати да ви потърся.
Без да отвърне нищо, Оцу скочи от коня на земята.
Хього спря.
— Защо слизате? Нещо не е наред ли?
— Не, обаче не подобава на жена да язди, докато мъжът върви пеш. Хайде и двамата да вървим. Можем да водим коня заедно.
Тя застана от другата страна на животното. Спуснаха се в притъмняващата долина и минаха покрай една табела с надпис: „Монашеска школа Сендаен на дзен-ордена Содо“. Небето се изпълваше със звезди и в далечината се дочуваше река Шибуя, която делеше долината на Северна Хигакубо и Южна Хигакубо. Тъй като основаното от монаха Ринацу училище бе разположено на северния склон, тамошните свещеници понякога биваха наричани „северните люде“. „Южни люде“ пък бяха мъжете, изучаващи саблен бой при Ягю Муненори, чийто дом бе точно от другата страна на реката.
Като любимец на Ягю Секишусай между неговите синове и внуци, Ягю Хього се радваше на особено положение между „южните люде“. Заслужил бе слава и самостоятелно. На двадесет години прочутият военачалник Като Кийомаса го повика да получи длъжност в крепостта Кимамото в областта Хиго, с възнаграждение от хиляда и петстотин крини ориз. За толкова млад човек това бе нечувано, но след битката при Секигахара Хього почна да се чувства обременен от своето положение заради опасността да бъде принуден да вземе страна в спора между рода Токугава и Осака. Преди три години, като използва за предлог болестта на дядо си, той бе временно освободен от Кимамото и се върна в Ямато. После, казвайки, че има нужда от още обучение, известно време пътува по страната.