Двамата с Оцу попаднаха един на друг случайно предишната година, когато Хього гостуваше при чичо си. В течение на повече от три години преди това Оцу бе водила несигурно съществуване, без така и да успее да избяга от Матахачи, който навсякъде я мъкнеше със себе си и без колебание уверяваше своите възможни работодатели, че му е съпруга. Стига да имаше желание да почне работа като чирак при някой дърводелец, мазач или каменоделец, би могъл да си намери място още в деня, когато пристигнаха в Едо, но Матахачи предпочиташе да си въобразява, че двамата могат заедно да захванат нещо по-леко — тя например да стане домашна прислужница, а той — чиновник или счетоводител.
Като не намери желаещи да се възползват от неговите услуги, двамата успяваха да се препитават, вършейки какво ли не. С течение на месеците Оцу, с надеждата да успокои бдителността на своя мъчител, му се покоряваше във всичко с изключение на това да му отдаде тялото си.
После, докато един ден се движеха по улицата, попаднаха на шествие на някакъв даймио. Заедно с всички останали се дръпнаха настрана от пътя и заеха подобаващо почтителна поза.
Паланкините и покритите с лак сандъци носеха герба на Ягю. Оцу вдигна поглед, колкото да види това и сърцето й се изпълни със спомени за Секишусай и щастливите дни в крепостта Коягю. Защо само не може да се върне сега в тази мирна земя на Ямато! С Матахачи до себе си можеше само с празен поглед да се взира в отминаващите хора и коне.
— Оцу, не сте ли това вие?
Коничната плетена шапка бе заслонила лицето на самурая, но щом той се приближи, Оцу видя, че е Кимура Сукекуро — човек, за когото си спомняше с привързаност и уважение. Даже да беше самият Буда, обграден с чудодейната светлина на безграничното милосърдие, тя не би могла да остане толкова стресната и благодарна. Измъкна се покрай Матахачи и бързо тръгна към Сукекуро, който начаса предложи да я отведе със себе си у дома.
Щом Матахачи отвори уста да се възпротиви, Сукекуро с нетърпящ възражение глас заяви:
— Ако имате нещо за казване, елате в Хигакубо и го кажете там.
Безсилен пред именития дом Ягю, Матахачи задържа езика си зад зъбите и в ядно разочарование прехапа долната си устна, докато гледаше как неговото скъпоценно съкровище го напуска.
Спешно писмо
На тридесет и осем години Ягю Муненори бе смятан за най-добрия от всички майстори на сабята. Това не пречеше на баща му постоянно да се тревожи за своя пети син. „Само да можеше да потисне тази своя опърничавост“, казваше си той често. Или пък се питаше: „Може ли някой толкова своенравен да успее да се задържи на високо положение?“
Минали бяха четиринадесет години, откакто Токугава Иеясу нареди на Секишусай да осигури учител на Хидетада. Бе пращал поред останалите си синове, внуци и племенници. Муненори не беше нито особено блестящ, нито юначно мъжествен, но беше дарен със здрав разум и не бе от онези, които да се реят в облаците. Не притежаваше нито грамадното телосложение на баща си, нито голямата дарба на Хього, но на него можеше да се разчита и най-важното — схващаше основното начало на школата Ягю, а именно — че същината на Изкуството на войната е то да бъде прилагано в управлението.
Секишусай не бе разбрал погрешно желанието на Иеясу — всепобеждаващият пълководец нямаше нужда от някой майстор на сабята, който да обучава наследника му само на прости умения в боя. Няколко години преди Секигахара самият Иеясу се беше обучавал при един майстор на име Окуяма, с цел, както самият често напомняше, „да придобие поглед, с който да може да надзирава страната“.
Все пак сега Хидетада бе шогун и не би могло шогунският учител да е човек, загубил в действителен двубой. От самурай с поста на Муненори се очакваше да надвива всички възможни противници и нагледно да показва, че майсторството на школата Ягю няма равно на себе си. Муненори чувстваше, че други хора постоянно го държат под око и го изпитват. Макар мнозина да биха го сметнали за щастлив, че е бил избран на тази почетна длъжност, той самият често завиждаше на Хього и му се искаше да би могъл да живее по същия начин като своя племенник.
Сега Хього тъкмо вървеше по външния коридор, който водеше към стаята на чичо му. Домът, макар голям и съставен от пръснати постройки, не беше нито внушителен на вид, нито разточително обзаведен. Вместо да наеме майстори от Киото, които да му издигнат модно и изтънчено жилище, Муненори нарочно повери работата на местни дюлгери, свикнали с тежкия, спартански воински стил на Камакура. Макар дърветата да бяха относително редки и хълмовете — не особено високи, Муненори се бе спрял на здрав селски градеж подобен на стария Главен дом в Коягю.