След няколко минути мълчание Муненори попита:
— Хього, ти ще отидеш ли в Коягю вместо мене?
— Разбира се, господине.
— Искам от теб да увериш баща ми, че в Едо няма за какво да се тревожи. И искам лично да поемеш грижите за него.
— Да, господине.
— Предполагам, всичко сега зависи от боговете и Буда. Най-многото, което можеш да направиш, е да побързаш да стигнеш там, преди да е станало твърде късно.
— Тръгвам тази вечер.
От стаята на господаря Муненори Хього незабавно отиде в своята. За късото време, нужно му да извади малкото неща, които щяха да му трябват, лошата вест стигна до всеки ъгъл на дома.
Оцу тихо влезе в стаята на Хього, облечена, за негова изненада, като за път. Очите й бяха влажни.
— Моля ви, вземете ме с вас — настоя тя. — Никога не бих могла да се отплатя на господаря Секишусай за това, че ме прие в дома си, но бих искала да съм край него и да видя дали ще помогна с нещо. Надявам се да не ми откажете.
На Хього му се стори възможно неговият чичо наистина да й откаже, но той самият нямаше сърце да направи това. Може тази възможност, да я отведе от къщата в Едо, да е добър случай.
— Добре — съгласи се, — но ще трябва да пътуваме бързо.
— Обещавам да не ви бавя.
Тя изсуши сълзите си и му помогна да свърши със събирането на багажа. После отиде да поднесе своите почитания на господаря Муненори.
— О, вие ще придружите Хього ли? — попита той, леко изненадан. — Това е много мило от ваша страна. Сигурен съм, че моят баща ще се зарадва да ви види.
Настоя да й даде достатъчно пари за път и като подарък на сбогуване — ново кимоно. Макар убеден, че така е най-добре, нейното заминаване го натъжи.
Оцу с поклон излезе от стаята.
— Грижете се добре за себе си — заръча й искрено Муненори, докато тя излизаше от преддверието.
Служителите и прислугата се подредиха покрай пътеката до портата, за да ги изпратят. След едно просто „Сбогом!“ от страна на Хього вече бяха на път.
Оцу бе подвила кимоното под обито си, тъй че ръбът стигаше само на пет-шест пръста под коленете й. На главата си носеше лакирана широкопола пътна шапка и в дясната си ръка държеше тояжка за подпиране. Стига раменете й да бяха отрупани с цветя, щеше досущ да прилича на Цветното момиче, което така често рисуват по дървените щампи.
Тъй като Хього бе решил да наемат превоз по спирките покрай пътя, целта тази вечер бе пълния със странноприемници град Сангеня, южно от Шибуя. Оттам намерението му бе да продължат по главния път Ояма до река Тама, да я прекосят със сал и по Токайдо да стигнат до Киото.
В нощната мъгла лакираната шапка на Оцу не след дълго се покри с лъскава влага. След като минаха през някаква тревясала речна долина, стигнаха един доста широк път, който от времето на Камакура бе сред най-важните в околността на Киото. Нощем пътят бе самотен и пуст, с гъсто израсли от двете му страни дървета.
— Мрачно е, а? — обади се усмихнат Хього, като отново забави широките си поначало крачки, за да остави Оцу да го настигне. — Това е склонът Доген. Тук наоколо някога е имало разбойници — добави.
— Разбойници ли?
В гласа й имаше тревога, точно колкото да го накара да се засмее.
— Било е обаче отдавна. За един мъж на име Доген Таро, родственик на метежника Вада Йошимори, се говори, че бил главатар на шайка крадци, които живеели в пещерите наоколо.
— Хайде да не говорим за такива неща.
Смехът на Хього отекна в тъмното и звукът му накара самия него да се почувства виновен за лекомисленото си държание. Не можеше обаче да се сдържи да не се шегува. Макар тъжен, с удоволствие очакваше следващите няколко дни да бъде заедно с Оцу.
— О! — извика момичето и отстъпи една-две крачки назад.
— Какво има?
Хього без да мисли я прегърна през рамото.
— Там има някой.
— Къде?
— Едно дете седи там край пътя, говори си нещо само и плаче. Бедното!
Щом се приближи достатъчно, Хього разпозна момчето, което по-рано тази вечер видя да се крие в тревата при Адзабу.
Йори с шумно поемане на дъх скочи на крака. В следващия миг изруга и насочи сабята си срещу Хього.
— Лисица! — извика. — Лисица, това си ти!
Оцу спря да диша и задуши един писък. Лицето на Йори имаше див, почти демоничен вид, сякаш е бил обладан от зъл дух. Дори Хього предпазливо се дръпна назад.
— Лисици! — извика пак момчето. — Ще видите вие!
Гласът му бе станал хрипкав като на старица. Хього озадачен се взираше в него, обаче внимаваше да стои настрана от острието на сабята.