— Сега какво?! — кресна Йори и с едни замах отряза върха на някакъв нисък храст немного встрани от Хього. После се свлече на земята, изтощен от напрежението. — Как ти се вида това, лисицо? — попита задъхан.
Хього се обърна към Оцу и усмихнат каза:
— Бедничкият. Явно в него се е вселил духът на някоя лисица.
— Може да сте прав. Очите му са много свирепи.
— Също като на лисугер.
— Няма ли с какво да му помогнем?
— Ами, казват, че нито за лудостта, нито за глупостта има лек, но подозирам, че за неговата болест има.
Той отиде до Йори и строго го изгледа.
Момчето бързо вдигна поглед и веднага сграбчи пак сабята си.
— Още си тук, а? — викна.
Преди обаче да успее да стане на крака, слухът му бе пронизан от яростен рев, излизащ право от стомаха на Хього.
— Я-у-у-у!
Йори си изгуби ума от страх. Хього го хвана през кръста и като го държеше водоравно, тръгна обратно по хълма към моста. Обърна момчето с главата надолу, улови го за глезените и го провеси през перилата.
— Помощ! Мамо! Помощ, помощ! Сенсей! Спасете ме!
Писъците постепенно преминаха в хленч.
Оцу побърза да се притече на помощ.
— Стига с това, Хього. Пуснете го. Не бива да сте толкова жесток.
— Това ми се струва достатъчно — заяви Хього и внимателно върна момчето върху моста.
Йори бе в ужасно състояние, кашляше и се давеше и бе убеден, че няма жив човек, който може да му помогне. Оцу отиде до него и нежно обгърна с ръка хлътналите му рамене.
— Къде живееш, детенце? — попита тя тихо.
Между риданията Йори със заекване отговори:
— Ет-т-о н-на-т-т-там — и посочи.
— Какво ще рече „натам“?
— Ба-ба-бакурочо.
— Я, че това е на цели часове път. Как стигна чак дотук?
— Дойдох да свърша една работа. Загубих се.
— И кога стана това?
— Тръгнах от Бакурочо вчера.
— И се скиташ цял ден и цяла нощ?
Йори поклати леко глава, но не каза нищо.
— Че това е ужасно! — възкликна Оцу. — Кажи ми, къде си искал да отидеш?
Сега малко по-спокойно, момчето на мига отвърна, сякаш е очаквало въпроса:
— В дома на господаря на Таджима, Ягю Муненори.
След като опипа под своето оби, той стисна измачканото писмо и гордо го размаха пред лицето си. Приближи го до очите си и заяви:
— За Кимура Сукекуро е. Трябва да го предам и да изчакам за отговор.
Оцу видя, че Йори смята своето поръчение за много важно и е готов с живота си да брани писмото, което носи. Момчето от своя страна бе решено на никого да не показва писмото, преди да е стигнало местоназначението. Никой от двамата така и не схвана иронията на сегашното положение — една пропусната възможност, събитие, по-рядко от срещата през двата бряга на Небесната река на Пастирчето и Девойката с вретеното.
Оцу се обърна към Хього и каза:
— Той явно носи писмо за Сукекуро.
— Отклонил се е в неправилната посока, а? За щастие не е много далеч. — Хього повика Йори при себе си и му обясни как да стигне. — Върви покрай тази река до първия кръстопът, после наляво и нагоре по хълма. Като стигнеш едно място, където се събират три пътя, ще видиш по-настрани вдясно два големи бора. Къщата е наляво, от другата страна на пътя.
— И внимавай пак да не те омагьоса някоя лисица — додаде Оцу.
Йори си бе върнал самообладанието.
— Благодаря — извика той в отговор, вече затичал се покрай реката. Щом стигна кръстопътя, се обърна и високо попита:
— Тук наляво ли?
— Точно така — отвърна Хього. — Пътят е тъмен — внимавай. — Двамата с Оцу останаха още минута-две да гледат от моста. — Какво странно дете — отбеляза той.
— Да, но ми се вижда доста умно.
Мислено Оцу го сравняваше с Джотаро, който, когато го видя за последен път, бе само малко по-едър от Йори. Трябва, помисли си, той сега да е на седемнадесет. Запита се какъв ли е станал на вид и я прободе неизбежният копнеж по Мусаши. Толкова години минаха, откакто няма вест от него! Макар и свикнала сега да живее със страданието, което любовта носи, тя се осмеляваше да се надява, че сега, когато напуска Едо, може да се окаже по-близо до него и дори може някъде по пътя да го срещне.
— Хайде да тръгваме — подкани живо Хього колкото нея, толкова самия себе си. — Тази вечер не можеше иначе, но утре ще трябва да внимаваме да не губим повече време.
Синовна преданост
— Какво правите, бабо, в краснопис ли се упражнявате?
Изражението на Джуро Рогозката бе двусмислено — можеше да означава или възхищение, или силна изненада.
— О, вие ли сте? — попита Осуги със следа от раздразнение.
Джуро приседна до нея и промърмори:
— Значи будистка сутра преписвате? — Отговор не последва. — Не сте ли достатъчно възрастна вече да упражнявате почерка си? Или на онзи свят мислите да ставате учител по краснопис?