— Тихо. За да преписва светите писания, човек трябва да надмогне себе си. За това най помага усамотението. Защо не се махнеш?
— След като съм бързал насам, само за да ви разкажа какво ми се случи днес ли?
— Това може да почака.
— Кога ще свършите?
— От мен се иска във всяка изписана буква да влагам духа на просветлението на Буда. Един препис ми отнема три дни.
— Много търпение имате.
— Три дни не е нищо. Това лято ще направя десетки преписи. Зарекла съм се, преди да умра, да направя хиляда. Ще ги оставя за хора, които не обичат както трябва своите родители.
— Хиляда преписа ли? Че това е много.
— Дала съм свещен обет.
— Е, не се гордея много с това, но струва ми се, и аз съм бил непочтителен към моите родители, също като останалите нехранимайковци тук. Те от дълго време са забравили за тях. Единственият, който го е грижа за майка му и баща му, е началникът.
— В тъжен свят живеем ние.
— Ха-ха. Щом това така ви разстройва, и вие трябва да имате син — нехранимайко.
— Със съжаление го казвам, но моят ми причини много мъка. Ето защо дадох такъв обет. Това е „Сутра за великата родителска обич“. Трябва да накарат всеки, който не се отнася добре с майка си и баща си, да я прочете.
— Наистина ли ще раздадете на хиляда души по един препис от тая работа?
— Казват, че с едно засадено зрънце на просветление може да спасиш сто души, а щом едно стръкче покълва в сто сърца, аз ще мога да спася десет милиона. — Тя остави четката, хвана един готов препис и го подаде на Джуро. — Ето, вземи това. Гледай да го прочетеш, като имаш време.
Имаше такъв благочестив вид, че Джуро едва не избухна в смях, но успя да се сдържи. Преодоля първата си мисъл да мушне преписа в кимоното вместо носна кърпа, вдигна го почтително към челото си и го сложи в скута.
— Кажете, бабо, сигурна ли сте, че не искате да научите какво стана днес? Може вашата вяра в Буда да е дала плод. Случайно срещнах един доста необикновен човек.
— Кой може да е бил?
— Миямото Мусаши. Видях го при река Сумида, докато слизаше от сала.
— Видял си Мусаши ли? Защо не каза по-рано?! — Тя изсумтя и бутна писалищната масичка настрани. — Сигурен ли си? Той къде е сега?
— Хайде, по-спокойно. Вашият Джуро не оставя нещата наполовина. След като разбрах кой е, го проследих, без да ме забележи. Отиде в една странноприемница в Бакурочо.
— Отседнал е наблизо ли?
— Е, не е толкова близо.
— На теб може да не ти изглежда така, но на мен — да. По цялата страна съм била да го търся.
Като скочи на крака, тя отиде до скрина и извади късата сабя, която от поколения се пазеше в семейството.
— Заведи ме там — нареди.
— Сега ли?
— Естествено, че сега.
— Мислех си, че сте много нетърпелива, но чак… Защо трябва да ходите сега?
— Винаги, дори в следващия миг, съм готова да срещна Мусаши. Ако ме убие, може да пратиш тялото ми на моето семейство в Мимасака.
— Не можете ли да почакате, докато се върне началникът? Ако излезем просто така, заради това, че съм намерил Мусаши, той само ще ми се кара.
— Но не можем да знаем кога Мусаши ще иде някъде другаде.
— Не се безпокойте за това. Пратих един човек да държи онова място под око.
— Можеш ли да гарантираш, че Мусаши няма да се измъкне?
— Какво? Аз ви правя услуга, а вие искате да ме обвързвате със задължения! Е, добре. Гарантирам. Напълно. Вижте, бабо, сега му е времето да си починете, да седнете да препишете някоя сутра или нещо такова.
— Къде е Яджибей?
— Отиде с разни набожни хора до Чичибу. Не знам кога точно ще се върне.
— Не мога да си позволя да чакам.
— Щом е така, защо не повикаме Сасаки Коджиро да дойде? Ще можете да поговорите за това с него.
На следващата сутрин, повикал съгледвача си, Джуро осведоми Осуги, че Мусаши се бил преместил от странноприемницата в дома на някакъв лъскач на саби.
— Виждаш ли? Казвах ти аз — заяви Осуги. — Не може да очакваш от него да стои вечно на едно място. Докато се усетиш, пак ще е тръгнал нанякъде.
Седеше до писалището, но цяла сутрин не бе преписала и дума.
— Мусаши няма крила — увери я Джуро. — Само бъдете спокойна. Короку ще се види с Коджиро днес.
— Днес ли? Не си ли пратил някого снощи? Кажи ми къде живее той. Ще ида сама.
Тя почна да се готви за излизане, но Джуро изведнъж изчезна и й се наложи да пита за пътя двама от другите главорези. Рядко напускала досега къщата през време на своя над двегодишен престой в Едо, градът й бе доста непознат.
— Коджиро живее при Ивама Какубей — казаха й.