— Какубей е служител на рода Хосокава, но има отделна къща на главния път Таканава.
— Някъде по средата на склона на хълма Исараго е. Всеки може да ви покаже мястото.
— Къщата се познава лесно, понеже портата е боядисана в яркочервено. Това е единствената червена порта наоколо.
— Добре, разбрах — пресече ги нетърпеливо Осуги, възмутена, че може да са я сметнали за одъртяла или глупава. — Не ми се вижда трудно, така че направо ще тръгвам. Вие тук внимавайте, докато ме няма. Умната с огъня. Нали не искаме, докато Яджибей го няма, къщата да изгори?
Сложила дзорите си, тя погледна да се увери, че късата сабя е на кръста й, стисна здраво своята тояжка и тръгна.
След няколко минути Джуро се появи отново и поиска да узнае къде е тя.
— Пита ни как да стигне до къщата на Какубей и излезе сама.
— Ох, хубаво — то какво може да направи човек с такава вироглава старица? — После извика в посока към стаите на мъжете: — Короку!
Послушникът остави играта на зарове и мигновено се отзова на повикването.
— Снощи щеше да ходиш при Коджиро, пък после го отложи. Сега виж какво стана. Старицата тръгна сама.
— Тъй ли?
— Като се върне началникът, тя всичко ще му издрънка.
— Прав си. И с този неин език наистина ще ни натопи.
— Да-а. Стига да ходи толкова бързо, колкото говори, ама тя е мършава като скакалец. Ако някой кон я стъпче, това за нея ще е краят. Никак не ми се ще да те товаря с това, но я по-добре тръгни след нея и гледай да стигне дотам невредима.
Короку се затича и Джуро, замислен за нелепостта на всичко станало досега, се настани в един от ъглите на мъжката стая. Помещението бе голямо — навярно тридесет на четиридесет лакти. Подът бе застлан с тънка, фино изтъкана рогозка и наоколо лежаха разхвърляни най-разнообразни саби и други оръжия. Имаше окачени на пирони кърпи за ръце, кимона, долни дрехи, шапки и други принадлежности, каквито биха могли да са нужни на шайка непрокопсаници. Имаше и два предмета, присъствието на които изглеждаше неуместно. Единият бе женско кимоно в ярки цветове, с подплата от червена коприна, а другият — покрита със златен лак поставка за огледало, на която то бе окачено. Бяха сложени там по заръка на Коджиро, който донякъде загадъчно обясни на Яджибей, че ако много мъже живеят в обща стая без досег с жени, те стават склонни да се бият помежду си, вместо да пазят своите сили за ползотворни битки.
— Мамиш, кучи сине!
— Кой мами бе? Ти си откачил!
Джуро хвърли презрителен поглед към комарджиите и се излегна с удобно кръстосани нозе. С всичката шумотевица наоколо, да спи бе невъзможно, но той нямаше да слезе дотолкова, че да се присъедини към някои от играещите на карти или зарове. Тези хора, реши, не могат да се мерят с него.
Докато затваряше очи, чу един тъжен глас да казва:
— Днес не върви — никакъв късмет.
Загубилият, с печален поглед като след пълен разгром, хвърли една възглавница на пода и се просна до Джуро. Към тях скоро се присъедини още един, после още и още един.
— Какво е това? — попита някой от тях, като се протегна към изпадналия от Джуровото кимоно лист хартия. — Я виж ти — сутра. Е, че за какво долен негодяй като тебе ще носи със себе си сутра?
Джуро отвори сънено едно око и лениво рече:
— О, това ли? Това го преписа старицата. Каза, че се била зарекла да направи хиляда такива.
— Дайте ми да го видя — обади се друг от мъжете и посегна към листа. — Какво разбирате вие? Всичко е написано чисто и четливо. Ами че това може да го прочете всеки.
— Да не би това да значи, че можеш да го прочетеш?
— Разбира се. Това е детинска работа.
— Добре тогава, я дай да чуем малко. Изкарай го като някоя хубава песен. Припявай като свещеник.
— Ти шегуваш ли се? Това да не ти е забавна песен?
— Че какво значение има? Преди много време сутрите са ги пеели. Така са се появили будистките химни. Ти нали все разбираш нещо от химни?
— Тези думи не може да се припяват по мелодията на химн.
— Е, вземи която мелодия ти харесва.
— Ти пей, Джуро.
Насърчен от въодушевлението на останалите, Джуро, все така легнал по гръб, отвори сутрата над лицето си и започна: