— Какво ще рече всичко това?
— Като казва монахини, за ония момичета, дето им викаме „монахини“, ли става дума? Знаете ли, чувах, че някои от монахините в Йошивара почнали да си пудрят лицата с кафява пудра и ще ти се пуснат за по-малко, отколкото в бардак…
— Тихо!
Тогава Буда
така проповядваше Закона:
„Всички вие, добри мъже и жени,
признавате дълга си за бащиното милосърдие,
признавате дълга си за майчината кротост.
Понеже животът на човек на този свят
произтича от карма,
но на родителите той дължи появата си.“
— Това все едно ти казва да си добър с татко си и майка си. Вече хиляди пъти сме го чували.
— Ш-ш-ш!
— Я попей още малко. Ще мълчим.
„Без баща детето не се ражда.
Без майка детето умира от глад.
Духът идва от бащиното семе;
тялото израства в майчината утроба.“
Джуро спря, за да се понамести и да си бръкне в носа, после продължи:
„Заради това родство
майчината грижа за детето
не може с нищо да се сравни на този свят…“
Като забеляза колко са се умълчали останалите, попита:
— Слушате ли?
— Да. Давай нататък.
„Откакто е получила детето в утробата си,
та докато изтекат девет месеца,
когато върви, влиза и излиза, седи или спи,
тя страда за него.
Напуска я обичайната страст към ядене,
пиене и дрехи
и се грижи единствено за сполучливото раждане.“
— Уморих се — оплака се Джуро. — Това нали е достатъчно?
— Не. Пей още. Слушаме те.
„Месеците са пълни, дните — достатъчни.
При раждането, щом ветровете на карма
дадат знак,
костите й се разпукват от болка.
Бащата също трепери и се бои.
Близки и слуги се тревожат и стряскат.
Щом детето се роди и падне на тревата,
безграничната майчина и бащина радост
е равна с тази на бедната жена,
която намерила вълшебния скъпоценен камък.
Щом детето издаде първите си звуци,
майката усеща, че сама се е родила наново.
Скута й става дом за почивка на младенеца,
коленете — негово място за игра,
гърдите — източник на храната му,
обичта й — самият му живот.
Без майка си детето не може да сложи
или свали дреха.
Тя дели храната от своята уста и я дава нему.
Без майката детето не може да се храни…“
— Какво има? Защо спря?
— Чакай малко, моля ти се.
— Виждате ли го? Че той плаче като дете.
— Ох, я млъкни!
Всичко започна като начин да се убие времето, почти на шега, но смисълът на думите от сутрата не убягваше на никого. Освен четеца, двама-трима други също добиха печални изражения и очите им почнаха да гледат отнесено.
Майката отива в съседното село на работа.
Вади вода, стъква огън,
мели зърно, прави брашно.
Щом нощем се връща,
преди да е стигнала дома,
чува детето да плаче
и обичта я изпълва.
Гърдите й се надигат, сърцето й зове,
млякото бликва — тя не може да го сдържи.
Тича към дома.
Детето, като вижда майка си да идва отдалеч,
напъва ума си, клати глава
и хлипа за нея.
Тя надвесва тяло,
взима с две ръце детето
и прилепя устни до неговите.
Няма по-голяма обич от тази.
Щом стане на две години,
детето се отделя от майчината гръд.
Без баща си обаче не ще научи,
че огънят може да пари.
Без майка си няма да знае, че ножът
може да реже пръсти.
Щом е на три, престава да бозае
и се научава да яде.
Без баща си не ще научи, че отровата убива.
Без майка си няма да знае, че лекарството лекува.
Щом родителите отидат в нечий чужд дом
и им поднесат чудни ястия,
те не ядат, а слагат храната в джобовете си
и я носят у дома на детето, да го зарадват…
— Пак ли се разхленчи?
— Не мога да се спра. Просто се сетих за нещо.
— Я стига. И мен ще вземе да ме прихване.
Разнежване по отношение на родителите бе строго забранено в тази общност на ръба на закона, понеже изразът на синовна привързаност можеше да повлече след себе си обвинения в слабост, женственост или по-лошо. Старото сърце на Осуги обаче би се зарадвало на сегашния им вид. Сутрата, навярно заради своя прост език, досегна най-съкровеното у всеки.
— Това ли беше всичко? Няма ли още?
— Има още много.
— Е?
— Чакай малко, а?
Джуро се изправи, издуха си шумно носа и седна да довърши останалото.
Детето расте.
Бащата носи плат да го облекат.
Майката реше кичурите му.
Родителите му дават всяка хубава вещ, която имат,
пазят за себе си само, каквото е старо и износено.
Детето си взима невеста
и води тази непозната у дома.
Родителите се отдръпват.
Младите съпрузи стават близки помежду си.
Стоят в своята стая, разговарят щастливо.