— Точно така става то — прекъсна го нечий глас.
Джуро изведнъж млъкна и хвърли листа настрана.
— Не… не мога повече. Някой друг да чете.
Нямаше обаче кой да го смени. Легнали по гръб, проснати по корем, седнали с кръстосани крака и клюмнали между коленете глави, всички стояха просълзени като изгубени деца.
И посред това невероятно зрелище се появи Сасаки Коджиро.
Пролетен дъжд в червено
— Яджибей не е ли тук? — попита високо Коджиро.
Комарджиите бяха така обзети от играта си, а плачещите — от спомени за детството, че никой не отвърна.
Коджиро отиде при Джуро, който лежеше по гръб, скрил с ръце очите си, и каза:
— Мога ли да попитам какво става?
— О, не знаех, че сте вие, господине.
Последва припряно бърсане на очи и издухване на носове, докато Джуро и останалите с труд се изправиха пак на крака и гузно се поклониха на своя учител по сабя.
— Вие плачете ли? — попита той.
— А-а, да. Искам да кажа, не.
— Странен човек си ти.
Докато останалите незабелязано се отдалечиха, Джуро почна да разправя за случайната си среща с Мусаши, доволен, че има тема, която може да отвлече вниманието на Коджиро от мъжката стая.
— Тъй като началникът го няма — обясни той, — не знаехме какво да правим и Осуги реши да говори с вас.
Очите на Коджиро ярко проблеснаха.
— Мусаши е отседнал в някакъв хан в Бакурочо ли?
— Преди — да, но сега е на гости в дома на Дзушино Косуке.
— Интересно съвпадение е това.
— Така ли?
— По случайност стана така, че съм пратил моя „Дълъг прът“ на Дзушино да го пооправи. Всъщност, вече трябва да е готов. Идвах днес насам, за да си го прибера.
— Вече сте бил там ли?
— Още не. Реших първо да се отбия за няколко минути тук.
— Хубаво, че така е станало. Ако внезапно се бяхте показали, Мусаши можеше да ви нападне.
— Не ме е страх от него. Как обаче мога да говоря със старицата, след като я няма?
— Не вярвам вече да е стигнала в Исараго. Ще пратя някой, който бяга по-бързо, да я повика обратно.
На проведения същата вечер военен съвет Коджиро изрази мнението, че няма причина да чакат Яджибей да се върне. Той самият ще иде да придружи Осуги, за да може тя най-сетне да потърси справедливото отмъщение. Джуро и Короку помолиха също да дойдат — повече заради честта, отколкото за да помогнат. Макар да познаваха славата на Мусаши като боец, те дори не допускаха, че той може да се мери с техния блестящ учител.
Тази вечер обаче не можеше да се направи нищо. При цялото си въодушевление, Осуги бе смъртно уморена и се оплака от болки в гърба. Решиха да изпълнят своя замисъл вечерта на следващия ден.
На другия следобед Осуги се окъпа със студена вода, почерни зъби и си боядиса косата. По здрач се приготви за битката, като първо облече бяла долна риза, която си бе купила да я погребат в нея и от години носеше със себе си. Беше я подпечатвала против уроки във всеки посетен храм и светилище — светилището Сумийоши в Осака, светилището на Ояма Хачиман в Кийомидзудера, храма на Канон в Асакуса и десетки по-малко известни свети места в различни краища на страната. От свещените щампи ризата й приличаше на боядисано на черти кимоно и в нея Осуги се усещаше по-сигурна, отколкото в ризница.
Внимателно пъхна в пояса под обито си едно писмо за Матахачи, заедно с препис от „Сутра за великата родителска обич“. Имаше и едно друго писмо, което винаги носеше в кесийка с пари и което гласеше:
Макар да съм стара, участта ми сега е да бродя по страната в стремеж да осъществя една голяма надежда. Няма как да зная дали няма да бъда посечена от моя заклет враг или да умра болна край пътя. Ако съдбата ми е такава, моля служителите на властта и добронамерените хора да употребят парите в тази кесия, за да пратят тялото ми у дома.