С препасана сабя, увити в бели навуща пищяли, ръкавици без пръсти на ръцете и зашито оби, което добре пристягаше кимоното й без ръкави, Осуги бе почти готова. Постави на писалището си чаша с вода, коленичи пред нея и каза:
— Тръгвам.
После затвори очи и остана да седи неподвижно, с мисли, насочени към чичо Гон.
Джуро открехна шоджито и надзърна вътре.
— Готова ли сте? — попита. — Почти е време да вървим. Коджиро чака.
— Готова съм.
Присъедини се към останалите и зае почетното място, което й бяха запазили пред нишата. Послушникът взе от масата една чаша, сложи я в ръката на Осуги и внимателно я напълни със саке. После направи същото за Коджиро и Джуро. Щом всеки от четиримата пи, угасиха лампата и потеглиха.
Доста от мъжете на Хангавара искаха да ги вземат със себе си, обаче Коджиро отказа, тъй като голямо число хора не само щеше да привлече внимание, но и да ги обремени при битката.
Докато излизаха от портата, някакъв младеж им извика да почакат. После чукна парче кремък, за да им пожелае сполука. Навън, под притъмнялото от дъждовни облаци небе, пееха славеи.
Докато вървяха през тъмните, тихи улици, кучетата, подсетени може би от някакъв смътен усет, че тези четирима души са тръгнали с мрачни намерения, залаяха.
— Какво е това? — попита Короку, обърна се и се загледа назад по тясната уличка.
— Видяхте ли нещо?
— Някой ни следи.
— Сигурно някой от дома — каза Коджиро. — На всички толкова им се искаше да дойдат с нас.
— Даже предпочетоха битката пред вечерята.
Свърнаха покрай един ъгъл и като се спря под стряхата на някаква къща, Коджиро попита:
— Работилницата на Косуке е тук наоколо, нали?
Снишиха гласовете си до шепот.
— Там надолу по улицата, от другата страна.
— Сега какво ще правим? — попита Короку.
— Продължаваме според плана. Вие тримата се скривате в сянката. Аз ще отида до работилницата.
— Ами ако Мусаши опита да се измъкне през задната врата?
— Не се бой. Вероятността той да избяга от мен е колкото тази аз да избягам от него. Ако побегне, с него като човек на сабята е свършено.
— Може би все пак за всеки случай да обградим къщата и от двете страни.
— Добре. Сега, както се уговорихме, аз извеждам Мусаши навън и тръгвам с него по улицата. Щом се приближим до Осуги, аз ще изтегля моята сабя и изненадващо ще го нападна. Тогава е времето тя да излезе и да нанесе удара си.
Осуги направо преливаше от признателност.
— Благодаря ви, Коджиро. Вие сте така добър с мен. Трябва да сте въплъщение на великия Хачиман.
Сключи ръце и се поклони, като че е пред самия бог на войната.
Вътре в себе си Коджиро беше напълно убеден, че сега постъпва правилно. Всъщност, в мига, в който пристъпваше към вратата на Косуке, се съмняваше дали обикновените смъртни могат да си представят величината на неговата праведност.
В началото, докато Мусаши и Коджиро бяха много млади, въодушевени и решени да докажат превъзходството си, помежду им нямаше причина за дълбока вражда. Разбира се, двамата си съперничеха, но това бе просто търкането, което обикновено възниква между две силни и почти еднакво надарени личности. Това, което по-късно започна да дразни Коджиро, бе, че видя Мусаши постепенно да се прославя като майстор на сабята. Мусаши от своя страна уважаваше Коджиро ако не като човек, то заради изключителното му умение и винаги се отнасяше към него с известна доза предпазливост. С течение на годините обаче те се оказваха на противоположни страни по различни поводи — заради дома Йошиока, съдбата на Акеми, отмъщението на вдовицата Хониден. Вече за помирение не можеше и да се говори.
И сега, когато Коджиро пое ролята на защитник на Осуги, ходът на събитията бе безпогрешно белязан с печата на съдбата.
— Косуке! — Коджиро потропа леко на вратата. — Буден ли сте?
През един процеп се процеждаше светлина, но иначе къщата не даваше друг признак на живот.
След няколко минути нечий глас попита:
— Кой е там?
— Ивама Какубей ви е дал да поправите моята сабя. За нея идвам.
— Онази голямата и дългата — тя ли е?
— Отворете и ме пуснете да вляза.
— Само минута.
Вратата безшумно се отвори и двамата мъже се огледаха взаимно. Препречил пътя на Коджиро, Косуке рязко заяви:
— Сабята ви не е още готова.
— Ясно. — Коджиро се промуши покрай него и седна на стъпалото, което водеше нагоре към работилницата. — Кога ще стане?
— Ами, да видим…
Косуке потърка брадичка, при което ъгълчетата на очите му слязоха надолу и длъгнестото му лице стана на вид дори още по-дълго.