Коджиро долови, че му се присмива.
— Не ви ли се струва, че това отнема вече ужасно дълго време?
— Аз много ясно казах на Какубей, че не мога да обещая кога ще свърша.
— Не мога още дълго време да карам без тази сабя.
— В такъв случай вземете си я.
— Що за работа?
Коджиро остана съвсем изненадан. Занаятчиите не говорят така със самураи. Вместо обаче да се опита да установи какво се крие зад държанието на човека, той набързо реши, че неговото посещение не е било неочаквано. Сметна, че най-добре ще е да действа бързо и попита:
— Впрочем, чувах, че Миямото Мусаши от Мимасака бил на гости тук при вас.
— Къде сте чул това? — попита с неспокоен вид Косуке. — Той наистина е на гости тук при нас.
— Ще имате ли нещо против да го извикате? Не съм го виждал от дълго време — откакто бяхме двамата в Киото.
— Вие как се казвате?
— Сасаки Коджиро. Той ще се сети кой съм.
— Ще му кажа, че сте тук, обаче не знам дали той може да се види с вас или не.
— Само минута.
— Да?
— Може би по-добре да ви обясня. По случайност чух в дома на господаря Хосокава, че някакъв мъж, който по описание приличаше на Мусаши, живеел сега тук. Дойдох с мисълта да поканя Мусаши да излезем да пийнем и поговорим.
— Ясно.
Косуке се обърна и тръгна към задната част на къщата.
Коджиро напрегна ума си да измисли какво ще прави, ако Мусаши заподозре нещо и откаже да се види с него. Хрумнаха му две-три хитрини, но преди да е стигнал до решение, го стресна страхотен крясък.
Скочи като някой, когото яростно са сритали. Бе сбъркал. Противникът не само че е прозрял плана му, но и е успял да го обърне сега против него. Мусаши явно се е измъкнал през задната врата, заобиколил отпред и нападнал. Но кой изкрещя? Осуги? Джуро? Короку?
„Щом е станало така…“, мислеше си мрачно Коджиро, докато тичешком излизаше на улицата. С напрегнати мишци и лудо носеща се в жилите кръв, той бе готов сега на всичко. „Бездруго трябваше рано или късно да се бия с него“, помисли си. Знаеше това от онзи ден в прохода при връх Хиеи. Времето дойде! Ако Осуги вече е паднала, зарече се Коджиро, кръвта на Мусаши ще се пролее в жертва за вечния мир на душата й.
Бе претичал десетина разкрача, когато чу някой отстрани на пътя да го вика по име. Болезнено напрегнатият глас като че се вкопчи в шума от неговите бягащи стъпки.
— Короку, ти ли си това?
— Р-р-ран-нен съм.
— Джуро! Къде е Джуро?
— Т-той също.
— Къде е?
Преди да е дошъл отговор, Коджиро зърна окървавената фигура на Джуро на тридесетина крачки от себе си. Настръхнал целия, нащрек за собствената си безопасност, той изгърмя:
— Короку! Накъде тръгна Мусаши?
— Н-не беше Мусаши.
Короку, неспособен да повдигне глава, само я поклати немощно встрани.
— Какви ги говориш? Да не би да ми казваш, че не Мусаши те е нападнал?
— Н… не… Муса…
— Кой беше?
На този въпрос Короку никога нямаше да отвърне. С пълен безпорядък в мислите, Коджиро изтича при Джуро и го издърпа нагоре за червената, лепкава яка на кимоното.
— Джуро, кажи ми. Кой направи това? Накъде тръгна?
Вместо да отвърне обаче, Джуро с последния си дъх каза само:
— Майко… прости ми… не биваше…
— Какви ги говориш? — изръмжа Коджиро и пусна окървавената дреха.
— Коджиро! Коджиро, вие ли сте?
Завтече се в посоката, откъдето дойде гласът на Осуги и видя старицата да лежи в една канавка, с полепнали по лицето и косата сламки и зеленчукови обелки.
— Извадете ме оттук — замоли го тя.
— Какво правите в тази мръсна вода?
Коджиро, с повече ядосан, отколкото съчувствен глас, я издърпа грубо на пътя, където тя се свлече като парцал.
— Къде отиде този човек? — попита тя.
Взе думите от устата на Коджиро.
— Какъв човек? Кой ви нападна?
— Не знам точно какво се случи, но съм сигурна, че беше човекът, който ни следеше.
— Внезапно ли ви се хвърли?
— Да! Изневиделица, като буря. Нямахме време да гъкнем. Изскокна от сянката и първо се метна на Джуро. Докато си изтегли сабята, Короку също бе вече ранен.
— Накъде тръгна?
— Блъсна ме настрана и не го видях, но стъпките му се чуха натам.
Тя посочи към реката.
Претичвайки през едно празно място, където устройваха конския пазар, Коджиро стигна до бента на Янагихара и спря да се огледа. На известно разстояние различи купища дървесина, светлини и хора.
Щом приближи, видя, че това са носачи на паланкини.
— Двамата ми спътници бяха нападнати и ранени в една задна улица наблизо — обясни той. — Ще искам да ги вземете и да ги занесете до къщата на Хангавара Яджибей в дърводелската махала. С тях ще намерите една старица. Вземете и нея.