— Крадци ли са ги нападнали?
— Тук има ли крадци наоколо?
— Сума ти. Даже ние трябва да внимаваме.
— Който е бил, трябва да е излязъл тичешком от онзи там ъгъл. Вие видели ли сте някого?
— Имате предвид — току-що ли?
— Да.
— Аз тръгвам — каза носачът.
Той и останалите вдигнаха три паланкина и се приготвиха да вървят.
— А заплащането? — попита един.
— Вземете парите, като пристигнете.
Коджиро направи бързо претърсване на речния бряг и около камарите с дъски, след което реши, че всъщност най-добре ще е да се върне в дома на Яджибей. Малко смисъл имаше да се бие с Мусаши без Осуги, а и в сегашното му състояние на духа изглеждаше неразумно да се среща с този човек.
Като тръгна назад, стигна до някакъв противопожарен насип, от едната страна на който растяха в редица паулонии. Погледна за миг към дърветата, после, докато се извръщаше, зърна помежду им блясъка на острие. Преди да се е опомнил, десетина листа паднаха. Целта на сабята бе главата му.
— Подъл страхливец! — извика Коджиро.
— Не и аз! — дойде в отговор, докато сабята изскачаше от мрака за втори удар.
Коджиро се завъртя рязко и отскочи цели седем стъпки назад.
— Ако си Мусаши, защо не започнеш както… — Преди да е успял да довърши, сабята пак се носеше към него. — Кой си ти? — извика. — Да не би да ме бъркаш с някого?
С успех отби и третия удар и преди да направи четвърти опит, нападателят, свит сега в неудобно положение, осъзна, че това ще е само пилеене на сили. Смени подхода и запристъпва към Коджиро с насочено напред острие. Очите му мятаха огън.
— Тихо — изръмжа той. — Няма никаква грешка. Може, като ми научите името, паметта ви да се освежи. Аз съм Ходжо Шиндзо.
— Един от учениците на Обата, нали?
— Нанесохте обида на моя учител и убихте няколко от другарите ми.
— Според правилата за бой вие по всяко време сте свободен да ме предизвикате открито. Сасаки Коджиро не си играе на криеница.
— Ще ви убия.
— Хайде — опитайте.
Докато го гледаше как скъсява разстоянието — дванадесет педи, единадесет, десет, — Коджиро бързо разхлаби горната част на кимоното си и сложи десница върху сабята.
— Хайде! — извика.
Предизвика у Шиндзо неволно колебание и той за миг потрепна. Тялото на Коджиро се приведе напред, ръцете му се изпънаха като лък и последва звън на метал. В следващия момент неговата сабя рязко потракна в ножницата. Всичко бе като мигновен проблясък.
Шиндзо все така стоеше прав, широко разкрачен. Още нямаше следи от кръв, но бе очевидно, че е ранен. Макар да продължаваше да протяга сабята наравно с очите, лявата му ръка несъзнателно бе отишла на врата.
— О!
От двете страни на Шиндзо двама души шумно си поеха дъх — Коджиро и някой, който изтича иззад ранения. Шумът от стъпки и гласът накараха Коджиро да побегне в тъмното.
— Какво е станало? — извика Косуке. Протегна се да подпре Шиндзо, но тялото увисна на ръцете му. — О, лошо! — възкликна Косуке. — Помощ! Помогнете!
От врата на Шиндзо падна парченце плът, не по-голямо от мидена черупка. Рукналата кръв намокри първо ръката, после полите на кимоното му, чак до стъпалата.
Къс дърво
„Пльок.“ Поредната зелена слива падна от дървото вън в градината. Мусаши не й обърна внимание, ако изобщо я чу. Под ярката, но колеблива светлина от лампата разчорлената му коса изглеждаше тежка и настръхнала, суха и почервеняла.
„Какво трудно дете!“, оплакваше се нерядко на времето майка му. Упоритият нрав, който така често я бе довеждал до сълзи, още не бе изоставил Мусаши, също като белега на главата му, останал от един голям цирей в детството.
През ума му сега преминаха спомени за майката — понякога лицето, което ваеше, силно му напомняше нейното.
Преди няколко минути до вратата приближи Косуке, поколеба се и извика:
— Още ли работите? Някакъв мъж на име Сасаки Коджиро казва, че желаел да се види с вас? Чака долу. Искате ли да говорите с него или да му кажа, че вече сте легнал?
Мусаши остана с беглото впечатление, че Косуке повтори това известие, но не бе сигурен какво самият той е отвърнал.
Масичката, коленете на Мусаши и подът наоколо бяха посипани с парченца дърво. Опитваше се да довърши образа на Канон, който обеща на Косуке в замяна за сабята. Задачата му бе дори още по-трудна заради една нарочна молба от страна на домакина, който поначало ясно даваше да се разбере какво му харесва и какво — не.
Щом за първи път извади от скрина дългия три педи къс дърво и много внимателно му го подаде, Мусаши забеляза, че това дърво трябва да е на възраст шест-седемстотин години. Косуке го смяташе за голяма ценност, тъй като произхождаше от един храм от осмо столетие, в който бил погребан князът на Шинага, Шотоку.