— Не се тревожи сега за моето здраве. От години чакам да срещна мъж като този. Не съм изучавал военна наука толкова време, за да я преподавам на деца. Признавам, че моето учение за военната наука е свързано с школата Кошу, но то не е просто продължение на опита на прочутите воини от Кошу. Представите ми се различават от онези на Такеда Шинген, Уесуги Кеншин, Ода Нобунага или останалите военни предводители, които доскоро се биеха за власт над страната. Оттогава задачите на военната наука станаха други. Моето учение има за цел постигането на мир и спокойствие. Някои от тези неща ти знаеш, но въпросът е — на кого мога да поверя сега замислите си?
Йогоро мълчеше.
— Ако и да има много неща, които искам да ти предам в наследство, сине мой, ти още си незрял, твърде незрял, за да оцениш забележителните качества на човека, когото току-що си срещнал.
Йогоро сведе поглед, но понесе този упрек мълчаливо.
— Щом дори аз, при все че съм склонен да гледам благосклонно на всички твои постъпки, те смятам за незрял, няма съмнение — ти още не си човекът, който ще продължи делото ми, тъй че трябва да намеря подходящ такъв и да поверя твоето бъдеще нему. Все чаках този да се появи. Спомни си — когато черешовият цвят пада, от вятъра зависи да пръсне прашеца му.
— Вие не бива да падате, татко. Трябва да се опитате да живеете.
Старият човек погледна строго и вдигна глава.
— Такива приказки доказват, че си още дете! Сега върви бързо да намериш самурая!
— Да, господине!
— Не го насилвай. Само му предай какво съм ти казал и го доведи със себе си.
— Веднага, татко.
Йогоро тичешком тръгна. Излязъл навън, той се насочи първо в посоката, накъдето видя, че пое Мусаши. После огледа навсякъде в двора на светилището, отиде даже до главната улица, която пресичаше Комачи, но напразно.
Не остана много стреснат, тъй като не беше така дълбоко убеден като баща си в превъзходството на Мусаши, нито пък остана благодарен за предупреждението, което този му даде. Съвсем неприятно му бе да слуша за изключителните способности на Коджиро и за това, колко глупаво е „да се излага на такава огромна опасност заради някаква проста обида“. Все едно Мусаши беше дошъл нарочно, за да възхвалява Коджиро.
Дори докато още слушаше покорно баща си, вече си мислеше: „Не съм толкова млад и незрял, колкото казваш.“ И истината бе, че тъкмо в тази минута не би могло по-малко да го е грижа какво мисли Мусаши.
Двамата са приблизително на еднаква възраст. Дори дарбата на Мусаши да е изключителна, има граници на това, което може да знае и което умее. По-рано Йогоро бе напускал дома за година, две години, даже за три, за да води живот на аскет — шугийоша. Известно време прекара в училището на друг един познавач на военното дело и после изучава Дзен при един много строг учител. И при все това баща му, след като едва бе зърнал този непознат ронин, не само си състави преувеличено — по подозренията на Йогоро — мнение за качествата му, но стигна дотам да препоръча Мусаши на своя син като образец за подражание.
„Може направо да се връщам, помисли си тъжно младежът. Явно няма начин да убедиш един родител, че неговият син вече не е дете.“ Отчаяно копнееше за деня, когато Кагенори ще го погледне и внезапно ще забележи, че е и голям мъж, и смел самурай. Болеше го при мисълта, че баща му може да умре, преди този ден да е дошъл.
— Хей, Йогоро! Йогоро сте, нали?
Йогоро се извъртя на пети и видя, че гласът е на Накатогава Хандаю, самурай от дома Хосокава. Напоследък не се бяха виждали, но беше време, когато Хандаю редовно посещаваше занятията на Кагенори.
— Как е нашият почитан учител със здравето? Толкова задължения имам, че не ми остава време да се отбия.
— Почти все така е, благодаря.
— А чувах също, че Ходжо Шиндзо нападнал Сасаки Коджиро и бил победен.
— Нима вече сте научили за това?
— Да, тази сутрин при господаря Хосокава говореха за случката.
— Станало е едва снощи.
— Коджиро гостува при Ивама Какубей. Какубей трябва да е разказал някому. Дори господарят Тадатоши знаеше.
Йогоро бе прекалено млад да слуша хладнокръвно това, но пък не му се искаше с някое неволно потрепване да издаде гнева си. Сбогува се колкото можа по-бързо с Хандаю и се забърза към дома.
Вече бе взел решение.
Градската мълва
Съпругата на Косуке беше в кухнята и правеше отвара за Шиндзо, когато влезе Йори.
— Сливите са взели да пожълтяват — обяви той.
— Щом почти са узрели, значи скоро ще запеят жетварите — отвърна тя разсеяно.
— Вие не мариновате ли сливите?
— Не. Тук не сме много хора, а за да мариноваме всичките тези сливи ще трябват няколко мерки сол.