Както занимаваше с този въпрос ума си, Тадатоши се огледа и попита:
— Някой от вас познава ли самурай на име Миямото Мусаши?
— Мусаши ли? — отвърна с изненада нечий глас. — Нямаше да е възможно да не сме чули за него. Името му се носи из целия град.
Очевидно това име наистина бе познато на всички присъстващи.
— И заради какво?
По лицето на Тадатоши се изписа израз на очакване.
— Има закачени обяви за него — обади се един от младежите с вид, че премълчава нещо.
Друг мъж, на име Мори, додаде:
— Хората си ги преписваха, та и аз направих така. Листът сега е у мен. Да го прочета ли?
— Ако обичаш.
— А, ето го — обади се Мори, като разгъна някакво омачкано парче хартия. — „На вниманието на Миямото Мусаши, който се уплаши и побягна…“
Мъжете повдигнаха вежди и се усмихнаха, обаче лицето на Тадатоши остана сериозно.
— Това ли е всичко?
— Не — Той дочете останалото и добави: — Обявите са били закачени от една дружина от дърводелския квартал. На хората им се струва забавно, понеже някакви улични негодници са хванали сега самурай за носа.
Тадатоши леко се намръщи, понеже му се стори, че тези обиди срещу Мусаши поставят под съмнение неговата собствена преценка. Това далеч не съвпадаше с представата, която си бе изградил за този човек. При все това не бе готов веднага да приеме чутото за чиста монета.
— Хм — промърмори. — Питам се дали наистина е такъв човек.
— Аз стигам до извода, че е недостоен никаквец — обади се Мори, чието мнение споделяха и останалите. — Или поне страхливец. Ако не беше, щеше ли да остави така да калят името му?
Часовникът удари и мъжете си тръгнаха, но Тадатоши остана да седи, като си мислеше: „Има нещо необичайно в този човек.“ Не бе от онези, които биха се повлияли от общото мнение и с любопитство би чул разказа на самия Мусаши за станалото.
На следващата сутрин, след като изслуша една беседа върху китайските класици, господарят излезе от своя кабинет на терасата и зърна в градината Садо.
— Добро утро, стари ми приятелю — поздрави високо той.
Садо се извърна и любезно се поклони за сутрешен поздрав.
— Все още ли го търсите? — попита Тадатоши.
Озадачен от въпроса, Садо само го изгледа недоумяващо.
— Искам да кажа, още ли се оглеждате за Миямото Мусаши?
— Да, господарю.
Садо сведе поглед.
— Ако все пак го намерите, доведете го тук. Бих искал да видя що за човек е.
Малко след пладне на същия ден Какубей дойде на стрелбището с лък до Тадатоши и повтори своята препоръка за Коджиро.
Докато вдигаше лъка, Младият господар спокойно отвърна:
— Простете, бях забравил. Доведете го, когато пожелаете. Бих искал да го огледам. Дали ще стане служител или не, добре знаете, е отделен въпрос.
Жуженето на насекомите
Седнал в задната стая на къщичката, която Какубей му бе предоставил, Коджиро оглеждаше своя „Дълъг прът“. След произшествието с Ходжо Шиндзо той помоли Какубей да настои пред майстора оръжието да му бъде върнато. Получи го тази сутрин.
„Естествено, няма да е лъсната“, бе предположил Коджиро, но всъщност по сабята бе работено с внимание и грижа, които надминаваха и най-големите му очаквания. Синьо черният, подобен на дълбок поток метал сега изпускаше ярко бяло сияние — светлината на отминали столетия. Ръждивите места, които преди грозяха оръжието като петна от проказа, ги нямаше; вълнообразната ивица от закаляването, която разделяше острието от задния ръб, преди зацапана със засъхнала кръв, сега си бе върнала спокойната хубост на луна, плаваща в мъгливо небе.
„Все едно я виждам за първи път“, възхити се Коджиро. Неспособен да отдели очи от сабята, така и не чу посетителя, който се обади от пред къщата:
— Тук ли сте?… Коджиро?
Тази част на хълма носеше името Цукиномисаки заради великолепния изглед, който даваше към изгряващата луна. От стаята си Коджиро можеше да види частта от залива, която се простираше от Шиба до Шинагава. Подобните на пяна облаци над водата изглеждаха, сякаш са на височината на погледа. Точно в този миг белотата на далечните хълмове и синкавозеленото на водата му се сториха слети с цвета на острието.