— Коджиро? Няма ли никой тук?
Този път гласът идваше от обраслата с трева странична порта.
Изваден от унеса си, Коджиро извика:
— Кой е? — и върна сабята в ножницата. — Аз съм в задната стая. Щом искате да ме видите, заобиколете до терасата.
— А, ето ви и вас — възкликна Осуги, като дойде до място, откъдето можеше да надзърне вътре в къщата.
— Я, каква изненада! — отвърна сърдечно Коджиро. — Какво ви е накарало да излезете в горещ ден като този?
— Само минутка. Да си измия краката. После можем да говорим.
— Кладенецът е ето там. Внимавайте — доста е дълбок. Момче, иди ти с нея и внимавай да не падне вътре.
Мъжът, за когото се отнасяше това „момче“, бе нископоставен член на шайката на Хангавара, когото бяха пратили да придружи Осуги.
След като изми потното си лице и изплакна нозе, Осуги влезе в къщата и размени с Коджиро няколко думи за поздрав. Като забеляза приятния ветрец, който идваше от брега, тя примижа и отбеляза:
— Къщата е хубава и прохладна. Не се ли боите, че като пребивавате на удобно място като това, ще се размързелите?
Коджиро се засмя.
— Аз не съм като Матахачи.
Старицата премигна тъжно, но остави жегването му без отговор.
— Простете, че не ви нося същински подарък — извини се. — Вместо това ще ви дам една сутра, която преписах. — И като му подаде „Сутра за великата родителска обич“, добави: — Моля, прочетете я, когато имате време.
Хвърлил един бегъл поглед към делото й, Коджиро се обърна към нейния водач и каза:
— Сега се сещам. Вие закачихте ли обявите, които ви написах?
— Онези, дето да накарат Мусаши да се покаже ли?
— Да, тези.
— Отне ни почти два дни, но ги окачихме почти на всяко по-важно кръстовище.
— На път за насам минахме покрай няколко — обади се Осуги. — Навсякъде, където има окачена, хората са се събрали и бъбрят. Добре ми стана, като ги чух какво говорят за Мусаши.
— Ако той не отвърне на предизвикателството, с него като самурай е свършено. Цялата страна ще му се присмива. Това ще трябва да ви стигне за отмъщение, бабо.
— За нищо на света. Присмехът няма да го трогне. Той няма срам. И това няма да задоволи и мен. Искам да го видя наказан веднъж и завинаги.
— Ха-ха — засмя се Коджиро, комуто нейната твърдоглавост се стори забавна. — Вие остарявате, но не се предавате, а? Всъщност, за нещо определено ли идвате?
Старата госпожа седна по-представително и обясни, че след повече от две години при Хангавара сметнала, че трябва да продължи пътя си. Не бивало безкрайно да живее за сметка на Яджибеевото гостоприемство, а от друга страна й омръзнало също да се грижи за цяло домочадие грубияни. Видяла близо до брода Йорой едно хубаво местенце, което може да наеме.
— Вие какво мислите? — Лицето й бе сериозно и гледаше въпросително. — Не изглежда, че ще намеря Мусаши скоро. А имам чувството, че Матахачи е някъде в Едо. Смятам, че трябва да накарам да ми пратят малко пари от къщи и да остана още известно време тук. Обаче, както казах, не на гости.
Нямаше причина Коджиро да възразява и той бързо се съгласи с нея. Неговата собствена връзка с дома Хангавара, която в началото му носеше развлечение и полза, сега почваше малко да го притеснява. Нещо такова със сигурност не би било от полза на един ронин, който си търси покровител. Вече бе решил да прекрати занятията си.
Коджиро повика един от Какубеевите слуги и му нареди да донесе от бостана зад къщата диня. Докато им я нарежат и поднесат, двамата с Осуги бъбреха нещо, но не след дълго Коджиро изпроводи гостенката си с държание, което загатваше, че предпочита да се освободи от нея преди залез-слънце.
После собственоръчно помете стаите си и напръска градината с вода от кладенеца. Обраслите по оградата виещи се растения, стигнали до върха й и отново слезли до земята, заплашваха да впримчат основата на каменния кладенец. Белите им цветове се полюляваха на вечерния ветрец.
Отново влязъл в стаята си, Коджиро се излегна и лениво се запита дали домакинът му тази нощ пак ще бъде на пост в дома на Хосокава. Лампата, която вятърът бездруго щеше да изгаси, остана незапалена. Светлината на изгрялата над залива луна вече падаше по лицето на Коджиро.
В подножието на хълма някакъв млад самурай се прекатерваше през гробищната ограда.
Какубей върза коня пред една цветарница в подножието на хълма Исараго.
Странно, но тази вечер нямаше и помен от цветаря, който иначе винаги незабавно излизаше, за да се заеме с животното. Като не го видя вътре, Какубей заобиколи отзад и понечи да върже коня си за едно от дърветата. В този миг цветарят излезе тичешком иззад храма.