Като взе поводите от ръцете на Какубей, той задъхано рече:
— Простете, господине. В гробището имаше някакъв непознат, тръгнал нагоре по хълма. Аз му извиках, че оттук няма път. Обърна се и ме изгледа — ама ядосано, — после изчезна. — За миг млъкна, втренчи се в тъмните дървета и разтревожено добави: — Смятате ли, че може да е крадец? Казват, че напоследък в много домове на даймио се промъквали крадци.
Слуховете бяха стигнали и до Какубей, но той с къс смях отвърна:
— Това са приказки и нищо повече. Ако мъжът, когото сте видели, е бил крадец, то смея да твърдя, че ще е някой дребен крадльо или от ронините, които причакват хора по улицата.
— Е, тук сме точно на пътя за Токайдо и много пътници бяха нападнати от бегълци към други области. Като видя хора с подозрителен вид нощем и ми става неспокойно.
— Ако нещо се случи, изтичайте нагоре по хълма и ми тропнете на вратата. Имам един гост, който само се оплаква, че тук наоколо нищо не ставало.
— За Сасаки Коджиро ли говорите? Той доста се прослави като боец със сабя тук в квартала.
Тази вест никак не навреди на самоуважението на Какубей. Освен че харесваше младежа, той добре знаеше, че при признати самураи като него се смята и за мъдро, и за достопочтено да взимат под свое покровителство обещаващи млади хора. В случай на внезапна необходимост за него нямаше да има по-убедително доказателство на вярност към господаря от това да му осигури добри бойци. А ако някой от тях особено се отличи, ще бъде оценена и заслугата на служителя, който го е препоръчал. Едно от убежденията на Какубей бе, че за служителя не е желателно да мисли за собствената си полза, но при все това той оставаше реалист. В голямо владение като това на Хосокава малцина бяха служителите, готови изцяло да пренебрегнат своите интереси.
Въпреки, че бе получил длъжността си по наследство, Какубей бе верен на господаря Тадатоши толкова, колкото и останалите служители, без обаче да бъде от онези, които ще се опитат да засенчат другите с прояви на покорство. За целите на ежедневното управление хора като него бяха като цяло много по-полезни от юначагите, които все се стремят към някой бляскав подвиг.
— Върнах се — извика Какубей, като влизаше през портата на дома си.
Хълмът бе доста стръмен и винаги, докато стигне дотук, той леко се задъхваше. Тъй като бе оставил съпругата си на село и домът се обитаваше най-вече от мъже, с изключение само на няколко слугини и тук някак се чувстваше липса на женска ръка. И все пак във вечери, когато не бе на нощна стража, Какубей неизменно намираше каменната пътечка, която тръгваше от червената му порта, особено привлекателна, тъй като бе наскоро пръскана с вода в очакване на неговото прибиране. И още, колкото и късен да бе часът, някой винаги излизаше на входната врата да го посрещне.
— Коджиро тук ли е? — попита Какубей.
— Цял ден си стоя в стаята — отвърна слугата. — Излежава се и се радва на ветреца.
— Добре. Приготви малко саке и го помоли да дойде да се видим.
Докато траеха приготовленията, Какубей свали своите потни дрехи и се отпусна в банята. После наметна едно леко кимоно и влезе в дневната, където Коджиро си вееше с ветрило.
Внесоха сакето. Какубей наля с думите:
— Повиках ви, понеже днес се случи нещо обнадеждаващо, за което исках да ви кажа.
— Добра новина ли?
— Откакто споменах вашето име на господаря Тадатоши, той изглежда е чул за вас и от други места. Днес ми каза някой път в скоро време да ви доведа, за да се срещне вас. Знаете, че тези неща не се уреждат лесно. Десетки служители имат по някой, когото искат да препоръчат.
По гласа и държанието му ясно личеше, че очаква Коджиро да е безкрайно доволен.
Но той първо вдигна чашата към устните си и отпи. Щом проговори, изражението му не бе променено и каза само:
— Нека сега аз ви налея една.
Какубей не само че не се засегна, но и се възхити на младежа, че така успява да скрие чувствата си.
— Това значи, че съм успял да изпълня това, за което ме помолихте — продължи той. — Трябва да го отпразнуваме. Пийнете още.
Коджиро сведе леко глава и тихо каза:
— Благодарен съм ви за добрината.
— Аз естествено само изпълнявах своя дълг — отвърна скромно Какубей. — Когато някой е способен и надарен като вас, мой дълг пред господаря е да се погрижа на този човек да бъде обърнато внимание.
— Моля ви да не ме надценявате. И нека още веднъж да подчертая нещо. Не издръжката ме занимава. Просто смятам Хосокава за много достоен дом, на който да служи един самурай. В последователност са го водили трима изтъкнати мъже.
Тези трима мъже бяха Тадатоши и неговите баща и дядо — Сансай и Юсай.