— Не бива да смятате, че аз пък съм ви превъзнасял чак до небето. Нямаше нужда от това. Името Сасаки Коджиро е познато навсякъде в столицата.
— Как може да съм се прочул, след като само безделнича по цял ден тук? Не виждам по какъв начин съм се отличил. Просто в този град има и толкова много некадърници.
— Казано ми бе, че мога да ви доведа по всяко време. Кога бихте искали да отидем?
— За мен по всяко време е удобно.
— Какво ще кажете за утре?
— Чудесно.
Лицето на Коджиро не показваше нито особено въодушевление, нито притеснение, а само спокойна самоувереност.
Впечатлен дори още повече от това хладнокръвие, Какубей избра този момент, за да добави делово:
— Вие, естествено, разбирате, че негово височество няма да бъде в състояние да вземе окончателно решение, преди да се е срещнал с вас. Не бива това да ви тревожи — всичко е просто въпрос на време. За мен неясно остава само каква служба ще ви бъде предложена.
Коджиро остави чашата си на масата и впери поглед право в лицето на Какубей, после много хладно и дръзко заяви:
— Промених решението си. Съжалявам, че ви създадох толкова много грижи.
Кръвта сякаш щеше да шурне от долната част на ушите му, вече яркочервени от пиенето.
— К-к-какво? — запъна се Какубей. — Ще рече, че се отказвате от възможността за служба при дома Хосокава ли?
— Самата мисъл за това не ми харесва — отвърна рязко гостът, без да добави повече обяснения.
Гордостта му подсказваше, че няма основание да се оставя да го подлагат на разпит — десетки други даймио веднага, без да са го виждали дори, биха го взели на служба за хиляда и петстотин, дори две хиляди и петстотин крини ориз.
Озадаченото разочарование на Какубей изглежда никак не го впечатли, нито пък го бе грижа, че може да бъде сметнат за своенравен неблагодарник. Без помен дори от съмнение или съжаление, Коджиро мълчаливо дояде храната си и се върна в своите стаи.
Лунната светлина меко огряваше татамито. Протегна се пиянски на пода и сложил ръце под главата си, тихо се засмя сам. „Почтен мъж е този Какубей. Добрия, стар, почтен Какубей.“ Разбираше, че домакинът му няма да знае как да обясни на Тадатоши тази внезапна промяна, но знаеше също, че колкото и безобразно да се държи, Какубей няма да му се сърди много дълго.
Макар с привидно безразличие да отрече, че издръжката го занимава, всъщност целият бе погълнат от честолюбие. Искаше издръжка, а и много повече — всяко зрънце слава и успех, до които би могъл въобще да се добере. Иначе каква ще е ползата от изпитанията през всичките тези години на тежко обучение?
Честолюбието на Коджиро се различаваше от това на останалите само по големината си. Искаше да се прочуе в цялата страна като велик и преуспял, да донесе слава на своя дом в Ивакуни, да се радва на всяко от благата, за които човек би могъл да мечтае. Най-бързият път към известността и успеха бе да станеш много добър в бойните изкуства. Щастието му бе, че има вродена дарба за сабята — Коджиро знаеше това и то бе за него източник на немалка доза самодоволство. Бе обмислил бъдещето си с ум и забележителна предвидливост. Всяко едно от действията му бе предварително пресметнато така, че да го приближи до поставената цел. Какубей, макар и по-възрастен от него, му се струваше простодушен и някак прекалено податлив на чувствата.
Коджиро заспа със сънища за своето бляскаво бъдеще.
По-късно, щом лунната светлина се отмести на педя встрани по татамито, един глас, не по-силен от шумящия през бамбука вятър, се обади:
— Сега.
Някаква сянка мина през облака от комари и като жаба се промъкна под стряхата на тъмната къща.
Загадъчният мъж, когото бяха видели по-рано в подножието на хълма, се приближи бавно и тихо, докато стигна терасата. Там се спря и надзърна в стаята. Приведен в сянката, недокоснат от лунната светлина, докато не издаде звук той неопределено време би могъл да остане незабелязан.
Коджиро продължаваше да хърка. Тихото жужене на насекомите, за малко прекъснато от придвижването на мъжа, отново се понесе над росната трева.
Минутите отминаваха. После тишината бе нарушена от изтракването, с което мъжът изтегли сабята си и скочи горе на терасата.
Хвърли се върху Коджиро с едно „А-а-арх!“ и в следващия миг стисна зъби и нанесе удар.
Последва шумно изсвистяване и някакъв продълговат и тъмен предмет се стовари върху китката му. Началната сила на удара обаче бе голяма и вместо да падне от ръката му, сабята се заби в татамито на онова място, където допреди малко беше тялото на Коджиро.
Като риба, която се шмугва встрани от разсеклия водата прът, незасегнатата жертва сега се метна към стената. Сега стоеше с лице към натрапника, хванал в една ръка „Дългия прът“ и ножницата — в другата.