— Кой си ти?
Дишането на Коджиро бе спокойно. Бе чувствителен към шума на насекомите и дори падането на една капка, но сега остана невъзмутим.
— А-аз съм!
— „Аз“ не ми говори нищо. След като нападаш човек, докато спи, знам, че си страхливец. Как ти е името?
— Аз съм Йогоро, единственият син на Обата Кагенори. Вие сте се възползвал от болестта на баща ми и пръскате по целия град клевети за него.
— Не аз съм пръснал слуховете, а хората от Едо.
— А кой е прилъгал учениците му да излязат на бой и ги е избил?
— Това без съмнение го направих аз. Аз, Сасаки Коджиро. Какво мога да направя, щом съм по-добър от тях? По-силен. По-смел. По-вещ в Изкуството на войната.
— Как може да имате дързостта да го кажете, след като сте повикали тогава на помощ негодниците на Хангавара?
Коджиро изръмжа възмутено и пристъпи напред.
— Щом ме мразите, то хайде! Обаче всеки, който внася лични пристрастия в едно изпитание на силите според Изкуството на войната, не е даже страхливец. По-лош е и от това, по-жалък и достоен за присмех. Значи още веднъж ще трябва да освободя някой от хората на Обата от живота. Примирихте ли се вече с това?
Не дойде отговор.
— Попитах — примирихте ли се със съдбата си?
Пристъпи още крачка напред и отразената светлина от лъснатото наскоро острие на сабята заслепи Йогоро.
Коджиро се втренчи в плячката си, както някой прегладнял се втренчва в очакващото го ястие.
Орелът
Какубей съжали, че така глупаво се е оставил да бъде използван и се зарече повече да няма нищо общо с Коджиро. При все това вътрешно този човек продължаваше да му харесва. Не му харесваше обаче, че се оказа по средата между господаря и госта си.
После почна повторно да се замисля. „Може би държанието на Коджиро сочи колко изключителен човек е той. Някой обикновен самурай веднага щеше да се нахвърли на възможността да се срещне с господаря.“ Колкото повече разсъждаваше над Коджировия пристъп на раздразнителност, толкова повече му се нравеше независимият дух на този ронин.
През следващите три дни Какубей бе на нощна стража. Не видя Коджиро до сутринта на четвъртия ден, когато нехайно се отправи към стаите на младежа.
След кратко, но неловко мълчание започна:
— Искам да говоря с вас за минута, Коджиро. Вчера, когато си тръгвах, господарят Тадатоши ме попита за вас. Защо не се отбиете на стрелбището за лък да видите как стрелят Хосокава?
Щом Коджиро се ухили, без да даде отговор, Какубей допълни:
— Не разбирам защо държите да си мислите, че това е унизително. Обичайно е да се проведе разговор с някого, преди да му бъде предложена длъжност.
— Зная, но ако да кажем, той не ме одобри, тогава — какво? Нали ще бъда отхвърлен? Не съм толкова закъсал за пари, че да тръгна да се предлагам на онзи, който ще даде най-много.
— Тогава вината е моя. Аз не съм се изразил както трябва. Негово височество никога не е имал предвид нещо такова.
— Е, вие какъв отговор му дадохте?
— Още никакъв. Но той ми се струва малко нетърпелив.
— Ха-ха! Бяхте внимателен и много ми помогнахте. Допускам, че не бива да ви поставям в такова трудно положение.
— Няма ли да премислите и да идете поне веднъж да се срещнете с него?
— Добре, щом това е толкова важно за вас — отвърна Коджиро снизходително, но Какубей остана доволен.
— Ще бъде ли възможно днес?
— Толкова скоро ли?
— Да.
— По кое време?
— Какво ще кажете за рано следобед? Тогава той се упражнява в стрелба с лък.
— Добре, ще дойда.
Коджиро се зае със старателни приготовления за срещата. Кимоното, което избра, бе от отлично качество, а хакамата бяха направени от вносен плат. Над кимоното сложи официална, подобна на жилетка дреха от чиста коприна, без ръкави, но с твърди, разширяващи се навън рамене. За да допълни изискаността си, накара слугите да му донесат нови дзори и нова плетена шапка.
— Има ли кон, който мога да яздя? — попита.
— Да. Запасният кон на господаря, белият. До цветарницата в подножието на хълма е.
Като не успя да намери цветаря, Коджиро хвърли поглед към храмовия двор отсреща, където група хора се беше събрала около един завит с рогозка труп. Отиде да види.
Хората обсъждаха погребението с местния свещеник. Жертвата нямаше вещи, по които да я разпознаят, така че никой не можеше да каже друго, освен че е млад и от самурайското съсловие. Кръвта покрай дълбокия прорез, който минаваше от едното рамо до кръста, бе засъхнала и черна.
— Виждал съм го по-рано. Преди около четири дни, вечерта — обади се цветарят, който продължи да говори възбудено, докато не усети нечия ръка на рамото си.