Щом погледна да види кой е, Коджиро обяви:
— Разбрах, че конят на Какубей стои при вас. Пригответе ми го за езда, моля.
Като се поклони бързо, цветарят попита само:
— Излизате ли? — и незабавно тръгна към магазина си.
Потупа сивия петнист жребец по врата и го изведе от конюшнята.
— Твърде добър кон — отбеляза Коджиро.
— Да, наистина. Много хубаво животно.
Щом Коджиро се качи на седлото, цветарят се усмихна и каза:
— Добре си подхождате.
Ездачът извади малко пари от кесията си и ги хвърли на човека.
— Ето ви за цветя и тамян.
— А? За кого?
— За мъртвеца ето там.
Като мина храмовата порта, Коджиро се покашля и плю, като че за да прогони лошия вкус от вида на трупа. Не можеше обаче да се отърве от чувството, че младежът, когото посече с „Дългия прът“, е отметнал рогозката и върви подире му. „Не съм направил нищо, за което да ме намрази“, каза си и при тази мисъл се почувства по-добре.
Щом кон и ездач тръгнаха под парещото слънце по главния път Таканава, граждани и самураи като един заотстъпваха настрани, за да им направят място да минат. Извръщаха глави с възхищение. Дори по улиците на Едо Коджиро привличаше внимание с внушителността си и караше хората да се питат кой е и откъде ли идва.
Пред дома на Хосокава той предаде коня на един слуга и влезе в жилището. Какубей се завтече да го посрещне.
— Моите благодарности, че идвате. При това времето е тъкмо подходящо — обърна се той към Коджиро, сякаш този му прави голяма лична услуга. — Починете си за малко. Ще кажа на негово височество, че сте тук.
Преди да отиде да стори това, Какубей се разпореди на госта да бъде предложена хладка вода, ечемичен чай и поднос с тютюн.
Щом един служител дойде да го заведе до стрелбището за лък, Коджиро предаде своя обичен „Дълъг прът“ и тръгна след човека, препасан само с късата си сабя.
През летните месеци господарят Тадатоши бе решил да изстрелва по сто стрели на ден. Покрай него постоянно имаше няколко приближени служители, които със затаен дъх следяха всеки изстрел и помагаха със събирането на стрелите от мишената.
— Дайте ми една кърпа — нареди негово височество, като опря лъка на земята до себе си.
Какубей коленичи и попита:
— Ще мога ли да ви обезпокоя, господарю?
— Какво има?
— Сасаки Коджиро е тук. Ще съм ви благодарен, ако се срещнете с него.
— Сасаки ли? О, да.
Нагласи една стрела на тетивата, зае разкрачена стойка и вдигна дясната ръка над веждите си. Нито той, нито останалите дори не погледнаха в посока към Коджиро, докато не бе довършен и стотният изстрел.
Тадатоши въздъхна и възкликна:
— Вода. Донесете ми вода.
Един слуга наля от кладенеца и я изсипа в голям дървен съд в нозете на господаря. Той отметна горната част на кимоното, избърса гърдите и изми нозете си. Мъжете помагаха, като му държаха ръкавите, тичаха да носят още вода и му триеха гърба. В държанието им нямаше нищо официално, нищо, по което някой зрител да предположи, че това е даймио със свитата си.
Коджиро дойде с очакването, че Тадатоши, поет и ценител на красивото, син на господаря Сансай и внук на господаря Юсай, ще бъде човек с благородническа осанка, също толкова изтънчен в обноските си като изисканите благородници в Киото. Изненадата му обаче не пролича в погледа, с който наблюдаваше всичко това.
Като плъзна все още мокрите си нозе в дзорите, Тадатоши погледна към Какубей, който изчакваше встрани. С вид на някой, внезапно припомнил си дадено от по-рано обещание, господарят се обади:
— Сега, Какубей, ще се срещна с човека ви.
Накара да му донесат ниско столче и да го поставят под сянката на една шатра, после седна пред знаме, украсено с герба му — кръг, обграден от осем по-малки, което представяше слънцето, луната и седемте планети.
Повикан с ръка от Какубей, Коджиро излезе напред и коленичи пред господаря Тадатоши. Веднага щом свършиха с тържествените поздрави, Тадатоши го покани да седне на столче, давайки му с това знак, че е почетен гост.
— С ваше позволение — каза Коджиро, като изправи колене и се разположи с лице към Тадатоши.
— Чувах за вас от Какубей. Струва ми се, че сте родом от Ивакуни, нали?
— Точно така, господине.
— Господарят на Ивакуни, Кикава Хироие бе известен като мъдър и благороден управник. Вашите предци негови служители ли са били?
— Не, никога не сме служили на дома Кикава. Казвали са ми, че сме потомци на рода Сасаки от областта Оми. След падането на последния шогун Ашикага баща ми изглежда се е оттеглил в родното село на моята майка.