След още няколко въпроса относно семейството и произхода на Коджиро господарят Тадатоши попита:
— За първи път ли ще постъпвате на служба?
— Аз още не зная дали ще постъпя на служба.
— От Какубей подразбрах, че имате желание да служите на дома Хосокава. Какво ви подтиква към това?
— Вярвам, че това е дом, за който ще съм готов да живея и умра.
Тадатоши изглежда остана доволен от този отговор.
— А към коя бойна школа се числите?
— Наричам стила си Ганрю.
— „Ганрю“ ли?
— Това е стил, който съм си изработил сам.
— Навярно сте черпил отнякъде.
— Учил съм в школата Томита и имах щастието да се обучавам при господаря на Хоки, Катаяма Хисаясу, който на стари години се бе оттеглил в Ивакуни. Овладял съм също много мои собствени похвати. Навремето се упражнявах да посичам лястовици в полет.
— Разбирам. Предполагам, че името Ганрю идва от онова на реката, близо до която сте роден, така ли е?
— Да, господине.
— Бих искал да ми покажете какво можете — Тадатоши огледа лицата на своите самураи наоколо. — Кой от вас би искал да си премери силите с този човек?
Досега всички мълчаливо следяха разговора, като си мислеха, че Коджиро е забележително млад, за да се е сдобил с името, на което се радваше. Сега всички първо се спогледаха, после насочиха погледи към Коджиро, чиито поруменели страни говореха за готовност да срещне кого да е от тях.
— Окатани?
— Да, господине.
— Ти все твърдиш, че копието превъзхожда сабята. Сега имаш случай да го докажеш.
— Ще го направя с радост, стига Сасаки Коджиро да има желание.
— Във всички случаи — отвърна с готовност Коджиро.
Нещо в гласа му, любезен, но извънредно хладен, загатваше жестокост.
Самураите, които метяха пясъка по стрелбището и събираха принадлежностите, сега се събраха зад господаря си. Макар да бяха свикнали с оръжията като с клечките за хранене, опитът им бе основно от доджото. Възможността да наблюдават истински двубой, какво остава да участват в такъв, щеше да им се удаде само няколко пъти в живота. С готовност всеки щеше да се съгласи, че единоборството е далеч по-голямо предизвикателство от това да излезеш на бойното поле, където понякога е възможно, докато другите продължават да се бият, човек да си поеме дъх. В ръкопашния двубой той може да се уповава само на себе си и отначало докрай да разчита само на собствената си бдителност и сила. Или ще победи, или ще бъде осакатен, дори убит.
Всички тържествено впериха погледи в Окатани Городжи. Дори между по-нископоставените пехотинци имаше немалко, запознати с копието, но за Городжи като цяло се признаваше, че е най-добрият. Не само бе участвал в сражения, но и старателно се беше упражнявал и изнамерил свои собствени похвати.
След като зае една дълга три лакти дървена сабя, Коджиро избра място за двубоя. Тялото му изглеждаше спокойно и открито, още повече, че дори не придърпа нагоре нагънатите си хакама. Видът му бе плашещ и дори противниците трябваше да признаят това. Нещо в него напомняше безстрашието на орел, а хубавият му профил излъчваше спокойна увереност.
Разтревожени погледи се насочиха към платното, зад което Городжи нагласяваше дрехите и принадлежностите си.
— Какво го бави толкова? — попита някой.
Городжи спокойно увиваше върха на копието си — оръжие, което с блестящ успех бе употребявал на бойното поле, — с парче мокър плат. Дръжката бе дълга девет лакти и стесняващото се острие със своите осем-девет пръста дължина само по себе си се равняваше на къса сабя.
— Какво правите? — попита високо Коджиро. — Ако се тревожите да не би да ме нараните, спестете си опасенията. — Отново, макар думите да бяха любезни, от тях лъхаше надменност. — Не възразявам да оставите острието открито.
Городжи го изгледа остро и попита:
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
Макар нито господарят Тадатоши, нито някой от хората му да каза нещо, техните погледи подсказаха на Городжи да се съгласи. Щом този чужд човек има дързостта да иска такова нещо, защо да не му дадат урок?
— В такъв случай… — Городжи откъсна плата и пристъпи напред, хванал копието по средата на дръжката. — С радост се съгласявам, но в случай че аз използвам голо острие, искам от вас да използвате истинска сабя.
— Тази дървената ми стига.
— Не — не мога да се съглася на това.
— Нима наистина ще очаквате от мен, един външен човек, да имам безочието да използвам истинска сабя в присъствието на негово височество?
— Но…
С нотка на нетърпение господарят Тадатоши се обади:
— Давай, Окатани. Никой няма да те сметне за страхливец, ако приемеш молбата на този човек.