Явно казаното от Коджиро му бе повлияло.
Двамата мъже, със зачервени от решимост лица, се поздравиха с погледи. Городжи направи първия ход и се метна странично, но Коджиро като залепнала за покрит с клей капан птица се плъзна под копието и го удари право в гърдите. Тъй като нямаше време да замахне, този с копието се завъртя настрани и се опита да закачи тила на Коджиро с тъпата част на дръжката. Копието с гръмко изпращяване политна във въздуха и сабята на Коджиро се стовари върху ребрата на Городжи, които той бе открил при замаха. Този се плъзна на една страна, после отскочи, но нападението продължи без прекъсване. Без възможност да си поеме дъх, Городжи още на няколко пъти отскочи встрани. В първите няколко случая успя да избегне ударите, но сега все повече заприличваше на ловен сокол, който се опитва да отблъсне орел. Улучена от вилнеещата сабя, дръжката на копието се сцепи на две. В същия миг Городжи нададе вик, сякаш душата му се отделя от тялото.
С това кратката битка приключи. Коджиро се бе надявал да застане срещу четири-пет души, но Тадатоши заяви, че е видял достатъчно.
Когато Какубей се върна тази вечер у дома, Коджиро го попита:
— Прекалих ли? Искам да кажа — пред негово височество.
— Не, представихте се чудесно.
Какубей се чувстваше доста неловко. Сега, когато бе в състояние да оцени цялото умение на Коджиро, се чувстваше като човек, който е притиснал до гърдите си малко птиче, за да види после как то расте и се превръща в орел.
— Каза ли нещо господарят Тадатоши?
— Нищо определено.
— Хайде, трябва да е казал нещо.
— Не — тръгна си от стрелбището без нито дума.
— Хмм — Коджиро имаше разочарован вид, обаче каза: — О, това е без значение. Той ми направи впечатление на по-голям човек, отколкото обикновено го изкарват. Мислех си, че щом трябва да служа на някого, може би най-добре ще да е той. Но разбира се, изходът на нещата не зависи сега от мен.
Коджиро не разкри колко внимателно бе обмислял положението. След родовете Дате, Курода, Шимадзу и Мори, Хосокава се ползваше с най-добро име и най-сигурно положение. Коджиро бе сигурен, че това ще продължава, докато господарят Сансай владее Будзен. А рано или късно Едо и Осака ще се сблъскат за последно. Няма начин да се предвиди изхода, но ако не си е избрал подходящ господар, един самурай лесно може да се окаже отново ронин и да е жертвал целия си живот за няколкомесечна издръжка.
В деня след двубоя се разбра, че Городжи е останал жив, макар и с премазан таз и лява бедрена кост. Коджиро прие новината спокойно, като си каза, че дори да не получи служба, се е представил достатъчно добре.
След няколко дни внезапно обяви, че се готви да посети Городжи. Без да дава обяснение за тази внезапна проява на добросърдечие, той пеш и сам тръгна към дома на ранения при моста Токава.
Городжи сърдечно прие неочаквания посетител.
— Двубоят си е двубой — каза Городжи с усмивка на устните и влага в очите. — Аз може да съжалявам за моята неумелост, обаче нямам нищо против вас. Много мило, че идвате да ме видите. Благодаря ви.
След като Коджиро си тръгна, Городжи отбеляза пред един от приятелите си:
— Ето сега един самурай, на когото мога да се възхищавам. Смятах го за надменен кучи син, а той се оказва и дружелюбен, и възпитан.
Точно на такива думи се бе надявал Коджиро. Част от неговият замисъл бе други гости да чуят как самият победен го хвали. Като се отбиваше през два-три дни, той три пъти посети дома на Городжи. В един от случаите поднесе като благожелателен подарък жива риба, специално побрана на рибния пазар.
Зелени сливи
През най-горещите дни след края на летния сезон на дъждовете едрите скорпиони лениво плъзнаха по нажежените улици, а обявите, които насмешливо призоваваха Мусаши да се „покаже и бие“, изчезнаха. Малкото, които не бяха пропаднали в размекнатата от дъжда пръст или не бяха откраднати за подпалки, тънеха сега в бурен и треволяк.
„Трябва някъде да има нещо“, мислеше си Коджиро, докато търсеше някаква гостилница. Но това не бе Киото, а Едо и пръснатите в по-стария град евтини дюкянчета за чай и ориз тук още не се бяха появили. Единственото място, където изглеждаше вероятно да има нещо за ядене, се намираше в един пуст участък, отделен с червени прегради. Иззад тях лениво се вдигаше дим и на едно отвесно окачено знаме се четеше „Донджики“. Думата веднага напомни на Коджиро за „тонджики“, както в далечното минало се наричали оризовите топки, раздавани като дажба във войската.
Щом се приближи, чу някакъв мъжки глас да иска чаша чай. Вътре двама самураи лакомо поглъщаха ориза си, единият — от обикновена паничка за ориз, другият — от купичка за саке.