Коджиро се настани на ръба на пейката срещу тях и попита собственика:
— Какво предлагате?
— Оризови ястия. Имам също и саке.
— На знамето пише „Донджики“. Какво значи това?
— Всъщност и аз не знам.
— Вие ли сте го писал?
— Не. Написа го един възрастен търговец, който спря да си почине.
— Ясно. Хубав почерк, трябва да кажа.
— Той разправи, че бил на религиозно поклонение, посетил светилищата Хиракава Тенджин, Хикава, Канда Мьоджин, всякакви там места и навсякъде направил големи дарения. Видя ми се много набожен и щедър.
— Знаете ли как се казва?
— Каза, че бил Дайдзо от Нарай.
— Чувал съм това име.
— „Донджики“ — е, на мен не ми е ясно какво значи. Но си помислих, че щом го е написал такъв добър човек като него, ще помогне да отблъскваме бога на бедността.
Съдържателят се засмя.
След като погледна в няколко големи порцеланови паници, Коджиро си взе малко риба с ориз, заля ориза с чай, махна с клечките си една муха и почна да се храни.
Един от другите посетители стана и надзърна през една от счупените дъсчици на сенника.
— Я погледни натам, Хамада — каза той на другаря си. — Онзи не е ли продавачът на дини?
Другият бързо отиде до прозореца и погледна навън.
— Да-а, направо той си е.
Продавачът, нарамил прът с кошници в двата края, бавно минаваше покрай „Донджики“. Двамата самураи излязоха тичешком от гостилницата и го настигнаха. Извадиха сабите си и срязаха въжетата, които придържаха кошниците. Продавачът политна напред заедно с дините си.
Хамада го улови за врата и го задържа.
— Къде си я завел? — попита той сърдито. — Не лъжи. Трябва да си я скрил някъде.
Другият самурай вирна върха на сабята си под носа на жертвата.
— Казвай! Къде е тя?
Острието на сабята застрашително потупа човека по бузата.
— Как е възможно някой с лице като твоето да мисли дори да избяга с чужда жена?
Продавачът, с поруменели от яд и страх страни, поклати глава, но после, като видя удобен случай, избута настрана единия от похитителите си, вдигна пръта от дините и замахна към другия.
— Значи искаш да се биеш, а? Внимавай, Хамада, този тук не е обикновен продавач на дини.
— Че какво може да направи това магаре? — изхили се Хамада, улови пръта и повали продавача на земята.
Като го възседна, той употреби въжетата, за да го върже към пръта.
Иззад него се чу вой като от убодено прасе. Хамада се извърна и лицето му бе обляно от порой дребни червени пръски. Със съвсем озадачен вид той скочи на крака и изкрещя:
— Кой си ти? Какво…
Змиеподобното острие се, понесе право насреща му. Коджиро се изсмя, и щом Хамада рязко се дръпна, безжалостно го последва. Двамата заобикаляха в кръг през тревата. Щом Хамада отстъпеше на лакът, Коджиро напредваше със същото разстояние. Щом онзи скочеше настрани, „Дългия прът“ тръгваше след него, непоколебимо насочен към своята бъдеща жертва.
— Коджиро! — извика изненадан продавачът на дини. — Аз съм! Спасете ме!
Хамада пребледня от ужас и си пое дъх с думите:
— Ко-джи-ро!
После се извъртя назад и опита да побегне.
— Къде тръгна? — излая Коджиро.
„Дългия прът“ проблесна в душния въздух, отнесе ухото на Хамада и дълбоко се заби в плътта под рамото му. Хамада свърши на място.
Коджиро без да се бави разряза въжето и освободи продавача на дини. Мъжът се поотмести, седна чинно и се поклони. Остана така, засрамен да покаже лицето си.
Коджиро избърса своята сабя и я върна в ножницата. Лекичко усмихнат на забавното положение, той попита:
— Какво ти е, Матахачи? Толкова нещастен ми се виждаш. Още си жив все пак.
— Да, господине.
— Стига с тия приказки — „да, господине“. Я ме погледни. Много време мина, а?
— Радвам се, че сте добре.
— Че защо да не съм добре? Трябва обаче да кажа, че ти си се заел с необичаен занаят.
— Хайде да не говорим за това.
— Добре. Събери си дините. После — знаеш ли, защо не ги оставиш в „Донджики“?
Коджиро гръмко извика собственика, който им помогна да струпат дините зад оградата на гостилницата.
Коджиро извади четката и мастилото си и написа на една от дъските: „До интересуващите се: Удостоверявам, че лицето, убило двамата лежащи на това празно място мъже, съм аз, Сасаки Коджиро, ронин, живущ в Цукиномисаки.“
После се обърна към съдържателя:
— Това трябва да осигури никой да не ви безпокои заради убийствата.
— Благодаря, господине.
— За нищо. Ако случайно дойдат приятели или роднини на убитите, моля, предайте им от мен, че няма да избягам. Ако искат да ме видят, по всяко време съм готов да се срещна с тях.