Отново излезли навън, той каза на Матахачи:
— Да вървим.
Матахачи тръгна редом с него, но така и не пожела да вдигне очи от земята. Откакто дойде в Едо, нито веднъж не си бе намирал постоянна работа. Каквито и намерения да имаше — да стане шугийоша или да влезе в търговията, — щом попаднеше на трудности, веднага сменяше занятието си. Откакто Оцу му се изплъзна, все по-малко му се искаше да работи. Нощуваше първо на едно място, после — на друго, понякога дори в разни бордеи, обитавани от негодници. През последните няколко седмици си изкарваше прехраната като обикновен уличен търговец, като мъкнеше от единия до другия край на крепостта дини и ги продаваше.
Коджиро не се интересуваше особено какво е правил Матахачи, но бе написал известието на „Донджики“ и по-късно можеше да бъде разпитван за станалото.
— Защо те бяха погнали тези самураи? — попита.
— Право да ви кажа, ставаше дума за една там жена…
Коджиро се усмихна, като си помисли, че където и да се появи Матахачи, скоро изниква някоя свързана с жени трудност. Може би това е неговата карма.
— М-м — промърмори той. — Големият любовчия пак е в действие, а? — После по-високо добави: — Коя е жената и какво точно е станало?
Наложи са да посръга Матахачи, но накрая този се предаде и разказа историята си или поне част от нея. Край рова имало десетки малки чайни, посещавани от строителни работници и просто минувачи. В една от тях прислужвало някакво момиче, което привличало всички погледи и така примамвало мъже, които не искат чай, да се отбият за чашка и такива, които не са гладни, да си поръчат по едно сладко. Един от редовните посетители бил Хамада. Матахачи също се отбивал от време на време.
Един ден въпросното момиче прошепнало на Матахачи, че има нужда от неговата помощ. „Онзи там ронин — казала. Аз не го харесвам, обаче всяка вечер, щом затвори чайната, господарят ми нарежда да се прибера с него у тях. Не може ли да се скрия у вас? Няма с нищо да ви преча. Ще ви готвя и ще ви кърпя дрехите.“
И понеже молбата й му се сторила разумна, Матахачи се съгласил. И това, настояваше той, било всичко.
Коджиро не остана убеден.
— Нещо ми се струва подозрително — заяви той.
— Защо?
Коджиро не успя да реши дали Матахачи се опитва да изкара себе си невинен или се хвали със своето любовно завоевание.
— Няма значение — заключи той, без дори да се усмихне. — Тук на слънце е горещо. Хайде да идем у вас и ще можеш да ми разкажеш за това по-подробно.
Матахачи се закова на място.
— Нещо не е наред ли? — попита Коджиро.
— Ами, къщата ми… не е от онези, в които бих искал да влизате.
Като забеляза стреснатото изражение в погледа на Матахачи, Коджиро бегло добави:
— Остави това. Но някой ден трябва да дойдеш да ме видиш. Гостувам на Ивама Какубей, на склона на връх Исараго.
— С удоволствие.
— Впрочем, виждал ли си онези обяви, които разкачиха наскоро из града — дето са отправени към Мусаши?
— Да.
— Там пишеше, че майка ти също го търси. Защо не идеш да се видиш с нея?
— Не и в състоянието, в което съм сега!
— Малоумник. Няма нужда да се правиш на голяма работа заради собствената ти майка. Не се знае кога точно тя ще намери Мусаши и ако тогава ти не си там, ще пропуснеш сгоден случай за цял живот. Нима няма да съжаляваш за това?
— Да, в скоро време ще трябва да направя нещо — съгласи се без убеденост Матахачи, като недоволно си мислеше, че другите хора, включително този, който преди малко му спаси живота, нямат понятие от чувствата между майките и техните чеда.
Двамата се разделиха и Матахачи тръгна по една тревясала уличка, докато Коджиро си даде вид, че се отправя в противоположна посока. Скоро той сви обратно и като внимаваше да не бъде забелязан, последва Матахачи.
Не след дълго стигнаха до пъстра смесица от „дълги къщи“ — едноетажни здания, всяко от които бе съставено от три-четири малки жилища под общ покрив. Тъй като Едо бързо се бе разраснал и не всеки можеше да си подбира място за живеене, хората освобождаваха набързо земя при нужда. Улиците се появяваха после, от естествено разширилите се пътеки. Каналите също се прекопаваха почти сами, от стичането на отходните води до най-близкия поток. Ако не бяха тези набързо построени бордеи, градът нямаше да се справи с притока на новодошлите. Мнозинството обитатели на такива места бяха, естествено, работници.
Близо до дома си Матахачи бе поздравен от един съсед на име Умпей, началник на група копачи на кладенци. Умпей седеше с кръстосани нозе в голям, пълен с вода дървен съд, като над сложените от двете страни от приличие кепенци се показваше само лицето му.