— Добър вечер — отвърна Матахачи на поздрава му. — Вие, виждам, си взимате баня.
— Готвя се да излизам — отвърна приветливо работническият началник. — Ще искате ли вие да влезете след мен?
— Благодаря, но струва ми се, че Акеми ми е стоплила вода.
— Вие двамата много се обичате, а? Тук наоколо май никой не знае дали сте брат и сестра или мъж и жена. Какви сте всъщност?
Матахачи мижаво се изхили. Появата на Акеми го освободи от необходимостта да даде отговор.
Тя сложи техния съд за къпане под една слива и почна да носи от къщата ведра с топла вода, за да го напълни. Щом свърши, се обади:
— Опитай с пръст, Матахачи. Виж дали е достатъчно топла.
— Малко ми е гореща.
Последва скърцане на макарата от кладенеца и Матахачи, останал само по набедрена препаска, донесе кофа студена вода и преди да влезе в съда, я наля вътре.
— А-а-а — въздъхна той доволно. — Хубаво е така.
Умпей, облечен в леко лятно кимоно, сложи едно столче под виещата се по стената кратунка и седна.
— Много дини ли продадохте? — попита.
— Не особено. Аз никога не продавам по много.
Матахачи забеляза между пръстите си засъхнала кръв и бързешком я изтри.
— Не бих могъл и да предположа друго. Все пак ми се струва, че по-лесно щяхте да живеете, ако се хванете с копаене на кладенци.
— Вие все това казвате. Не мислете, че съм неблагодарен, но ако направя това, нали няма да ме пускат да излизам вън от стените на крепостта? Затова Акеми не иска да се захващам с такова нещо. Казва, че без мен ще бъде самотна.
— Щастливи младоженци, а? Хубаво, хубаво.
— Оу!
— Какво стана?
— Нещо ми падна на главата.
Една зелена слива тупна на земята току зад Матахачи.
— Ха-ха! Това ви е наказание, че се хвалите с верността на жена си, така си е.
Още засмян, Умпей потърка коляното си със своето покрито с танин ветрило.
Минал шейсетте, с чорлава, прилична на коноп бяла коса, Умпей се ползваше с уважението на своите съседи и възхищението на младежите, към които великодушно се отнасяше като към собствени деца. Всяка сутрин можеше да го чуят как припява „Наму Мьохо Ренгекьо“, свещения възглас на сектата Ничирен.
Родом от Ито в областта Идзу, пред неговата къща имаше табела с надпис: „Идохори но Умпей, копач на кладенци в крепостта на Шогуна“. Направата на множеството кладенци, от които крепостта се нуждае, изискваше умения свръх тези на обикновените работници. Умпей бе нает като съветник и предприемач заради своя богат опит от златните рудници на полуостров Идзу. Той нищо не обичаше повече от това да седи под любимата си кратунка, да бъбри с някого и да отпива от вечерната си чаша с евтино, но силно шочу — сакето на бедните.
След като Матахачи се показа от банята, Акеми загради съда с водата с кепенци и сама се изкъпа. По-късно повторно стана дума за предложението на Умпей. Освен че трябваше постоянно да стоят в крепостта, работниците бяха под много строг надзор и техните семейства бяха всъщност заложници на местните първенци в квартала, където живеят. От друга страна обаче работата бе по-лесна, отколкото навън в града и поне два пъти по-добре платена.
Облегнат на някакъв поднос с чиния студено фасулено пюре, подправено с пресни и миризливи листа от босилек, Матахачи се обади:
— Не искам да ставам затворник само заради малко пари. Не се каня цял живот да продавам дини, но потърпи още малко това положение, Акеми.
— А-ха — отвърна тя между две хапки чаено оризова каша. — По-скоро ми се иска поне веднъж да се опиташ да направиш нещо като хората, нещо, с което ще ги накараш да те забележат.
Макар никога с дума или действие да не даваше да се разбере, че не е законна съпруга на Матахачи, Акеми не бе готова да се ожени за някой, който постоянно се двоуми като него. В Сакаймачи просто се наложи да изостави света на развлеченията и Матахачи бе клонът, от който при първа възможност възнамеряваше пак да хвръкне в откритото небе. Но да отиде да работи в крепостта не бе в съгласие с нейните цели. Чувстваше, че ще е опасно да остане сама и най-вече се боеше Хамада да не я открие и да я принуди да живее с него.
— Ох, забравих — възкликна Матахачи, щом свършиха с оскъдната си вечеря.
После, като нагласи подробностите така, че да й се понрави, разказа за преживяното този ден. Преди да е свършил, лицето й бе станало пепеляво.
Акеми си пое дълбоко дъх и попита:
— Видял си Коджиро ли? Каза ли му, че съм тук? Нали не си?
Матахачи взе нейната ръка и си я сложи на коляното.
— Естествено, че не. Нима смяташ, че ще оставя това копеле да разбере къде си? Той е от онези, дето никога не се отказват. Веднага ще ти се лепне…