Думите му бяха прекъснати от нечленоразделен вик и той притисна ръка в бузата си. Зелената слива, която се разби в лицето му, посипа Акеми с белезникави късчета.
Видяха как навън, под сянката на осветената от луната бамбукова горичка, една доста подобна на Коджиро сянка нехайно се отдалечава в посока към града.
Очите
— Сенсей! — извика Йори, който още не бе пораснал достатъчно да вижда над високата трева.
Бяха в равнината Мусашино, за която се говореше, че обхващала десет околии.
— Ето ме тук — отвърна Мусаши. — Защо се бавиш толкова?
— Сигурно има пътека, обаче аз все я губя. Колко още трябва да вървим?
— Докато си намерим добро място за живеене.
— За живеене ли? Тук някъде ли ще останем?
— А защо не?
Йори вдигна поглед към небето, замисли се за неговата обширност и пустотата на земята наоколо и заяви:
— Чудя се.
— Помисли си как ще изглежда през есента. Ясно, красиво небе, свежа роса по тревата. Не те ли прави само мисълта за това по-чист?
— Е, може би, но аз, за разлика от вас, не съм против живота в града.
— Всъщност и аз не съм. В известен смисъл е хубаво да си сред хора, но дори аз с моята дебела кожа не можех да търпя да остана при онези обяви. Нали видя какво пишеше?
Йори сгърчи лице.
— Само като си помисля за това, и се вбесявам.
— Защо да се ядосваш за такова нещо?
— Не можеше иначе. Където и да ида, нямаше никой, който да каже нещо добро за вас.
— По този въпрос нищо не бих могъл да направя.
— Можехте да посечете хората, които ви клеветят. Можехте да сложите сам обяви, с които ги предизвиквате.
— Няма смисъл човек да започва битки, които не може да спечели.
— Нямаше да загубите от тези боклуци. Не би могло.
— Не, грешиш. Щях.
— И как?
— Просто числено превъзходство. Ако победя десет, ще се появят още сто. Ако разбия сто, ще станат хиляда. В положение от такъв род няма възможност човек да спечели.
— Но не значи ли това, че до края на живота ще ви се присмиват?
— Естествено, че не. И аз като всеки друг съм решен да пазя доброто си име. Дължа това на предците си. И имам намерение да стана човек, на когото никой да не се присмива. Това съм дошъл да науча тук.
— Можем да си говорим, каквото искаме, но не ми се струва, че ще намерим някаква къща. Не трябва ли пак да се опитаме да намерим някой храм, където да нощуваме?
— Не е лошо хрумване, но това, което искам, е да намерим някое място с много дървета и сами да си построим къща.
— Значи пак ще бъде като в Хотенгахара, така ли?
— Не. Този път няма да се захващаме със земеделие. Най-вероятно всеки ден ще се упражнявам в дзен-съзерцание. Ти може да четеш книги, а аз ще ти давам и уроци по сабя.
Навлязоха в равнината през село Кашиваги, откъм страната на Кошу, после се спуснаха по дългата стръмнина при Джушино Гонген и тръгнаха по някаква тясна пътечка, която постоянно заплашваше да се изгуби в разлюляната лятна трева. Щом накрая стигнаха едно обрасло с борове възвишение, Мусаши огледа набързо околността и заяви:
— Тук е добре.
За него всяко място можеше да стане дом, дори повече — където се озовеше, там бе мирозданието.
Взеха сечива назаем и наеха работник в най-близката селска къща. Строителният подход на Мусаши не беше никак сложен — всъщност, той изглежда доста бе научил от наблюденията как птиците си строят гнезда. Резултатът, готов след няколко дни, бе странна постройка, по-невзрачна от планинска отшелническа хижа, но не и дотам груба, че да бъде наречена барака. За подпори служеха стволове с още необелена кора, останалото бяха набързо събрани дъски, кора, бамбук и шубрак.
Мусаши отстъпи назад да огледа по-добре делото си и замислен отбеляза:
— Тази трябва да е като къщите, в които хората са живели някога, по времето на боговете.
От първобитността се отдалечаваха единствено парчетата хартия, старателно превърнати в малко шоджи.
През следващите дни през бръмченето на жетварите се носеше гласът на Йори, който рецитираше своите уроци зад един тръстикова сенник. Обучението му бе станало много строго във всяко едно отношение.
С Джотаро, Мусаши не настояваше на дисциплината, тъй като по онова време смяташе, че най-добре е да оставяш подрастващите да се развиват по естествен път. С течение на времето забеляза, че във всеки случай лошите черти по-скоро се развиват, докато добрите като че се потискат. По същия начин му направи впечатление, че растенията, които засажда, не искат да растат, докато плевелите и буренакът, колкото и често да ги коси, избуяват.