— Как ме открихте? Не съм казвал на никого къде съм.
— Дзушино Косуке. Каза, че сте завършил статуята на Канон, която сте му обещал и сте пратил Йори да я занесе.
— Ха-ха. Явно Йори е издал тайната. Няма значение. Не съм достатъчно стар да се оттеглям в уединение. Сметнах обаче, че ако няколко месеца не се появявам, злостните клюки ще стихнат. Тогава ще има по-малка опасност някой да навреди на Косуке и останалите мои приятели.
Шиндзо сведе глава.
— Дължа ви извинение — всичките неприятности са заради мен.
— Всъщност — не. Това бе нещо дребно. В основата на всичко са моите отношения с Коджиро.
— Вие знаехте ли, че той уби Обата Йогоро?
— Не.
— Като чу за мен, Йогоро реши лично да си отмъсти. Но не можеше да се мери с Коджиро.
— Аз го предупредих…
Образът на младия Йогоро, застанал на входа на бащината си къща, още бе жив в паметта на Мусаши. „Колко жалко“, помисли си.
— Мога да разбера какво е изпитвал — продължи Шиндзо. — Всички ученици бяха напуснали, а баща му умря. Трябва да е сметнал, че той е единственият, който може да направи това. Във всеки случай, изглежда, че е отишъл в дома на Коджиро. Въпреки това никой не ги е видял заедно и същинско доказателство няма.
— Хмм. Може моето предупреждение да е подействало обратно на намеренията ми и да е разбудило гордостта му, затова е решил, че трябва да се бие. Жалко.
— Наистина. Йогоро беше единственият кръвен родственик на сенсей. С неговата смърт домът Обата престана да съществува. Моят баща обаче обсъди това с господаря Муненори и той някак е успял да уреди осиновяване. Аз ще стана наследник на Кагенори и ще продължа името Обата… Не съм сигурен дали вече съм достатъчно зрял. Боя се, че може накрая да докарам нов срам на покойния. Той в крайна сметка беше най-големият представител на военната традиция от Кошу.
— Баща ви е господар на Ава. Не се ли смята, че школата Ходжо стои наравно с тази на Кошу? И баща ви не е ли също така голям учител като Кагенори?
— Така казват. Предците ни са дошли от областта Тотоми. Моят дядо е служил на господаря на Одавара, Ходжо Уджицуне, а лично Иеясу избрал баща ми да стане негов приемник като глава на семейството.
— След като произлизате от такъв прочут военен род, не е ли необичайно, че сте станал ученик на Кагенори?
— Баща ми си има ученици, а и е изнасял пред шогуна беседи по военна наука. Вместо обаче да ме научи на нещо, той ми каза да изляза от дома и да се уча от някой друг. Сам да срещна трудностите! Такъв човек е той.
Мусаши долови в държанието на Шиндзо някаква вродена благопристойност, дори благородство. Естествено е, помисли си — баща му е изтъкнат военачалник, а майката — дъщеря на Ходжо Уджиясу.
— Боя се, че много говоря — додаде Шиндзо. — Всъщност, при вас ме прати баща ми. Разбира се, най-уместно щеше да е той да дойде лично да изрази своята благодарност, но тъкмо сега му е дошъл гост, който много иска да се срещне с вас. Баща ми каза да ви доведа. Ще искате ли да дойдете?
Той погледна въпросително Мусаши в лицето.
— Някакъв гост на баща ви иска да се срещне с мен ли?
— Точно така.
— Кой може да е? Аз не познавам в Едо почти никого?
— Един човек, когото познавате от момче.
Мусаши не можеше да си представи кой ли ще е това. Навярно Матахачи? Някой самурай от крепостта Такеяма? Приятел на баща му?
Може би дори Оцу… Но Шиндзо отказа да издаде тайната.
— Заръчаха ми да не ви казвам кой е. Гостът каза, че по-добре ще е да ви изненада. Ще дойдете ли?
Любопитството на Мусаши бе възбудено. Каза си, че не може да е Оцу, но вътрешно се надяваше да е тя.
— Да вървим — предложи и стана. — Йори, не ме чакай и си легни.
Шиндзо, доволен от успеха на пратеничеството си, отиде зад къщата и доведе коня си. От седлото и стремената капеше роса. Хвана коня за юздечката и го предложи на Мусаши, който без суетене го яхна.
Щом тръгнаха, Мусаши се обърна към Йори:
— И да се грижиш за себе си. Може да не се върна до утре.
Не след дълго вечерната мъгла го погълна. Йори остана да седи тихо на терасата, потънал в мисли.
„Очите, повтаряше си. Очите.“ Безброй пъти Мусаши му бе казвал да следи с поглед неговия, но засега нито можеше да схване важността на това указание, нито да избие от ума си Мусашевите очи. Стори му се, че се взряха в него от клоните на дивата лоза, която се виеше около едно дърво пред хижата.
„Що за работа?“, зачуди се Йори.
Ярко светещите зеници силно му напомниха тези на Мусаши по време на упражненията им.
„Трябва да е язовец.“ Беше виждал животното на няколко пъти да яде от дивото грозде. Очите бяха като от ахат, очи на настървен таласъм.