— Не е един, а са двама. Като дойде време, ще ги видите.
— Двама души ли?
— Да. Двамата добре се познават и са добри мои приятели. Днес по случайност ги срещнах в крепостта. Дойдоха тук с мен и щом Шиндзо влезе да ги поздрави, започнаха да си говорят за вас. Единият каза, че отдавна не ви е виждал и му се иска това да стане. Другият, който ви познава само по име, изрази желание да ви бъде представен.
Широко усмихнат, Мусаши отвърна:
— Струва ми се, знам кой е. Единият е Такуан Сохо, нали?
— Точно така! — възкликна господарят Уджикацу, като се плесна изненадан по коляното.
— Не съм го виждал, откакто преди няколко години идвах на изток.
Преди Мусаши да е имал време да предположи кой може да е другият гост, негово височество го подкани:
— Елате с мен — и излезе в коридора.
Качиха се по къса стълба и тръгнаха по дълъг, тъмен коридор. От едната му страна имаше закрепени кепенци. Внезапно Мусаши изгуби господаря Уджикацу от погледа си. Спря и се заслуша.
След няколко мига Уджикацу високо се обади:
— Тук долу съм.
Гласът му изглежда дойде от една добре осветена стая, разположена от другата страна на открит двор.
— Разбрано — обади се в отговор Мусаши.
Вместо да тръгне направо към светлината, той остана на мястото си. Дворът сякаш го приканваше, но нещо му подсказа, че в тъмното се таи опасност.
— Какво чакате, Мусаши? Тук сме.
— Ида — отвърна Мусаши.
Не беше и в състояние да отвърне другояче, но шестото чувство го предупреждаваше да бъде нащрек. Крадешком се обърна и се върна десетина крачки до една вратичка, която извеждаше в градината. Нахлузи чифт сандали и заобиколи през градината до терасата на стаята, в която бе господарят Уджикацу.
— А, вие дойдохте оттам, тъй ли? — възкликна негово височество и с разочарован вид погледна от другия край на стаята.
— Такуан! — извика Мусаши на влизане.
Лицето му бе огряно от усмивка. Монахът, седнал пред нишата, стана да го поздрави. Тази нова среща — и то под покрива на господаря Ходжо Уджикацу — изглеждаше почти нещо повече от щастлива случайност. Мусаши едва повярва, че ставащото е действителност.
— Ще трябва да опресним сведенията си един за друг — обади се Такуан. — Да почна ли аз пръв?
Беше облечен в простото расо, което винаги носеше. Никакви украшения, нито дори молитвена броеница. Изглеждаше обаче по-благ в сравнение с преди, говореше по-меко. Мусаши бе изкоренил селските си привички чрез упорити усилия за самоовладяване. Такуан също изглежда бе позагладил своите ръбати страни и още повече се бе изпълнил с мъдростта на дзен. Бездруго той вече не бе младеж. С единадесет години по-възрастен от Мусаши, сега наближаваше четиридесетте.
— Я сега. В Киото беше, нали така? А, сетих се. Виждахме се малко преди аз да се върна в Таджима. След като майка ми умря, прекарах една година в траур. После попътувах, прекарах известно време в Нансоджи в Идзуми, после в Дайтокуджи. После доста често се виждах с господаря Карасумару — заедно съчинявахме стихове, устройвахме си чайни церемонии, изобщо стояхме настрани от житейските грижи. Преди да съм се усетил, бях прекарал в Киото вече три години. Напоследък се сприятелих с господаря на крепостта Кишивада, Койде и заедно с него дойдох да разгледаме Едо.
— Значи сте тук отскоро, така ли?
— Да. Макар в Дайтокуджи на два пъти да се срещах с Хидетада и често да ме каниха да посетя Иеясу, това е моето първо пътуване до Едо. А вие?
— Тук съм едва от началото на лятото.
— Изглежда, в тази част на страната сте станал доста прочут.
Мусаши не се опита да се оправдава. Увеси глава и каза само:
— Сигурно сте чул и за другото.
Такуан се втренчи в него за няколко мига, като че го сравняваше с някогашния Такедзо.
— Какво има да ви тревожи това? Необичайно щеше да е човек на вашата възраст да има прекалено добро име. Докато не сте се провинил в измяна, низост или бунт, какво значение има всичко това? По-интересно ми е да чуя за вашето обучение.
Мусаши разказа накратко за опита си в последно време и завърши с думите:
— Боя се, че съм още незрял, неблагоразумен — далеч съм от истинското просветление. Колкото повече вървя, толкова по-дълъг става пътят пред мен. Имам чувството, че се изкачвам по някаква безкрайна планинска пътека.
— Така и трябва да бъде — отвърна Такуан, явно впечатлен от прямотата и смирението на младия човек. — Ако някой, ненавършил още трийсет, твърди, че знае дори най-малкото нещо за Пътя, това е безпогрешен признак, че неговият растеж е спрял. Дори аз още потрепервам от неудобство, ако някой допусне, че грубоват монах като мен може да е познал съкровения смисъл на дзен. Смущава ме как хората постоянно ме питат относно Закона на Буда или искат да им обясня истинното учение. Опитват се да гледат на свещеника като на жив Буда. Бъдете благодарен, че другите не ви надценяват, че не ви се налага да обръщате внимание на външното.