Не че Мусаши нямаше желание да поеме тази отговорност. Даже жадуваше да я поеме. Оцу бе водена от любов и бремето на тази любов падаше толкова върху нея, колкото и върху него. При все това му се струваше, че още е твърде рано да се жени и да създава семейство. Дългият, труден Път на меча все така се простираше пред него, а желанието да го следва не бе намаляло.
Нещата не ставаха по-прости и от това, че неговото отношение към сабята се бе променило. След Хотенгахара сабята, с която се завоюва и убива, остана в миналото, загуби значение и смисъл.
Интересът му не се възбуждаше и от това да стане просто умел в боя, че даже и с тези си умения да дава напътствия на свитата на шогуна. Пътят на меча, смяташе сега Мусаши, трябва да има определени цели — да установи ред, да защитава, да пречиства духа. Пътят трябва да е такъв, че до деня на своята смърт хората да бъдат привързани към него като към живота си. Ако съществува такъв Път, не може ли следването му да донесе мир на света и всеобщо щастие?
Когато отвърна на писмото на Сукекуро с предизвикателство към господаря Муненори, Мусаши не бе подтикнат от онова повърхностно желание за някоя нова победа, което на времето го накара да предизвика Секишусай. Сега стремежът му бе да бъде въвлечен в делата на управлението. Не, разбира се, на някакъв висок пост — едно малко, незначително владение щеше да бъде достатъчно за дейността, която, струваше му се, би допринесла в полза на добрата управа.
Липсваше му обаче увереност, за да огласи тези свои замисли, тъй като чувстваше, че другите хора на сабята ще обявят неговите младежки стремежи за нелепи. Или, ако пък ги вземат насериозно, ще се почувстват длъжни да го предупредят — политиката води до поквара, включи ли се в управлението, той ще опетни своята обична сабя. Биха казали това, водени от искрена загриженост за душата му.
Вярваше дори, че ако откровено каже, каквото мисли, двамата воини и свещеникът ще го приемат или със смях, или с безпокойство.
Щом накрая се реши да отвори уста, беше, за да възрази — твърде млад е, твърде незрял, знанията му са недостатъчни…
Най-сетне Такуан го пресече с думите:
— Оставете това на нас.
— Ще се погрижим всичко да се уреди добре за вас — допълни господарят Уджикацу.
С това въпросът се реши.
Шиндзо влизаше от време на време да подреже фитила на лампата и схвана същината на разговора. Мълчаливо даде на баща си и на гостите да разберат, че чутото го радва извънредно силно.
Дървото със скакалците
Матахачи отвори очи, огледа се, стана и провря глава през задната врата.
— Акеми! — извика.
Отговор не последва.
Нещо му подсказа да отвори долапа. Жена му наскоро бе свършила с шиенето на ново кимоно. Нямаше го.
Отиде първо при съседите, при Умпей, после тръгна по пътеката към улицата, като тревожно питаше всеки срещнат дали я е виждал.
— Видях я тази сутрин — съобщи жената на въглищаря.
— Тъй ли? Къде?
— Беше цяла пременена. Питах я накъде е тръгнала и тя каза, че отивала да види някакви роднини в Шинагава.
— Шинагава ли?
Понечи да отрече, но се сепна.
— А-а, да, разбира се. Ето къде е отишла.
Да тича ли след нея? Всъщност привързаността му към тази жена не бе особено силна и сега изпитваше по-скоро раздразнение. От изчезването й в устата му остана сладко-горчив вкус.
Плю и изрече едно-две проклятия, после тръгна надолу към морския бряг, точно от другата страна на главния път Шибаура. Малко встрани от водата имаше пръснати рибарски къщи. Беше свикнал да идва тук всяка сутрин, докато Акеми готви ориза, и да търси риба. Обикновено имаше поне пет-шест изпаднали от мрежите парчета и той се връщаше тъкмо навреме, за да ги сготвят за закуска. Днес забрави за рибата.
— Какво има, Матахачи?
Собственикът на заложната къща от главната улица го потупа по рамото.
— Добро утро — отвърна Матахачи.
— Хубаво е да излезе човек рано навън, а? Радвам се да ви гледам как всяка сутрин излизате на разходка. Чудесно за здравето ви!
— Шегувате се, предполагам. Може би, ако бях богат като вас, щях да излизам на разходки за здраве. За мен обаче ходенето е работа.
— Не ми се виждате много добре. Нещо да не е станало?
Матахачи взе шепа пясък и я остави вятърът да я отнесе. И двамата с Акеми добре се познаваха с човека от заложната къща, който им бе помогнал да избегнат няколко бедствени положения.