Необезпокоен, човекът продължи:
— Знаете ли, има нещо, за което бих искал да говоря с вас, но като че все не ми се удава възможност. Днес ще излизате ли да работите?
— За какво да си правя труда? И бездруго да продаваш дини не е кой знае какво препитание.
— Елате с мен на риболов.
Матахачи се почеса по главата, с вид, че се готви да се извини.
— Благодаря ви, но аз всъщност не обичам да ловя риба.
— Е, ами няма нужда да ловите, щом не искате. Но елате все пак. Ще се почувствате по-добре. Ей там е моята лодка. Нали можете да гребете?
— Мисля, че да.
— Хайде тогава. Ще ви кажа как да спечелите много пари — може би хиляда златни монети. Това как ви се вижда?
Внезапно Матахачи доби голям интерес към риболова.
На около сто разкрача от брега водата още бе достатъчно плитка, за да допреш греблото до дъното. Като остави лодката да се носи по вълните, Матахачи попита:
— И как точно може да ги изкарам тези пари?
— Скоро ще ви кажа. — Собственикът на заложната къща понамести едрото си тяло на седалката по средата на лодката. — Добре ще е да протегнете някоя въдица над водата.
— Защо?
— По-добре хората да си мислят, че ловим риба. Подозрително ще изглежда, че двама души са излезли толкова навътре в морето, просто за да си говорят.
— Така добре ли е?
— Чудесно — Извади глинена лула, натъпка я със скъп тютюн и я запали. — Преди да ви кажа какво съм наумил, дайте да ви питам нещо. Какво говорят за мен вашите съседи?
— За вас ли?
— Да, за Дайдзо от Нарай.
— Ами, за собствениците на заложни къщи се смята, че са кожодери, но за вас всички казват, че сте много благосклонен при заемите. Казват, че сте от тези, на които животът им е ясен.
— Не говоря за занаята си. Искам да знам тяхното мнение за мен като човек.
— Смятат ви за добър, за човек със сърце. Не ви лаская. Наистина така казват.
— Не споменават ли понякога колко вярващ съм?
— О, да, разбира се. Всички се дивят колко сте щедър в даренията.
— Идвали ли са някога хора от градската управа да питат за мен?
— Не. Че защо?
Дайдзо леко се засмя.
— Допускам, смятате въпросите ми за глупави, но истината по същество е, че аз не държа заложна къща.
— Какво?
— Матахачи, никога повече може да не ви се удаде възможност да изкарате наведнъж толкова много пари.
— Сигурно сте прав.
— Искате ли да се подредите?
— Къде?
— Пред мелницата за пари.
— К-какво трябва да направя?
— Да ми обещаете нещо и после да го изпълните.
— Това ли е всичко?
— Това е всичко, но ако по-късно се разколебаете, все едно сте мъртъв. Знам, че парите ви интересуват, обаче добре помислете, преди да дадете окончателния си отговор.
— Какво точно трябва да направя? — попита недоверчиво Матахачи.
— Трябва да станете копач на кладенци. И нищо повече.
— В крепостта Едо ли?
Дайдзо хвърли поглед над залива. Товарни лодки със строителни материали, украсени със знамената на няколко големи рода — Тодо, Арима, Като, Дате, Хосокава — стояха наредени почти кърма до кърма.
— Бързо схващате, Матахачи. — Човекът от заложната къща пак напълни лулата си. — Точно крепостта Едо имам предвид. Ако не греша, Умпей от известно време се опитва да ви убеди да работите за него. Напълно естествено ще е да приемете предложението.
— И това ли е всичко, което трябва да направя?… Как, като стана копач на кладенци, ще спечеля толкова пари?
— Имайте търпение. Всичко ще ви кажа.
Щом се върнаха на брега, Матахачи бе във възторг. Разделиха се с уговорката тази вечер Матахачи незабелязано да се измъкне и да иде в дома на Дайдзо, за да получи предварително възнаграждение от тридесет златни монети.
Отиде си вкъщи, подремна и след няколко часа се събуди с мисълта за голямата сума, която в скоро време ще заиграе пред очите му.
Пари в невероятно количество — достатъчно, за да изкупят всички несполуки, които досега е имал. Толкова, че да му стигнат до края на живота. Дори по-вълнуваща бе възможността да докаже на хората, че са грешили и че той най-сетне има това, което желае.
Обзет от трескава алчност, Матахачи не успяваше да се успокои. Още усещаше устата си пресъхнала и дори малко схваната. Излезе навън и застанал пред пустата пътека срещу бамбуковата горичка, си помисли: „А кой е всъщност той? Какво точно иска да направи?“ После се зае да си припомни своя разговор с Дайдзо.
Копачите на кладенци работеха сега в Гошинджо, новата крепост на западния хълм. „От вас се иска да изчакате, докато се представи сгоден случай и тогава да застреляте с мускет новия шогун“, му каза Дайдзо. Пушката и боеприпасите щели да са в двора на крепостта, под някакъв голям столетен рожков близо до задната порта в подножието на хълма Момиджи.