— Хм! Може да ви се стори като хвалба, но парите за мен са последна грижа. Я погледнете тези кутии.
Вдигна свещта, за да може Матахачи да вижда по-добре. По цялата стая имаше различни кутии — за лакирани подноси, за доспехи, за всякакви други цели.
— Всяка една съдържа по хиляда златни монети — обясни Дайдзо.
Без да се заглежда много внимателно, Матахачи виновно каза:
— Естествено, не се съмнявах в думите ви.
Тайният разговор продължи още към час. Матахачи, който се почувства накрая по-уверен, излезе отново отзад.
Дайдзо отиде до съседната стая и погледна вътре.
— Тук ли сте, Акеми? — попита високо. — Струва ми се, че оттук ще иде направо да скрие парите. Най-добре го проследете.
След няколко посещения в заложната къща Акеми, пленена от личността на Дайдзо, разкри своите грижи, оплака се от сегашното си положение и изрази желание да го замени с нещо по-добро. Преди няколко дни Дайдзо й каза, че има нужда от жена, която да се грижи за дома. Акеми се появи на вратата много рано тази сутрин. Щом я пусна вътре, той я предупреди да не се тревожи, тъй като ще се „погрижи“ за Матахачи.
Бъдещият убиец, със сигурност в неведение, че го следят, се върна у дома. После с мотика в ръката се изкачи до тъмната горичка на хълма Нишикубо зад къщата и зарови съкровището си.
Видяла всичко това, Акеми го съобщи на Дайдзо, който веднага се отправи към Нишикубо. Когато се върна в склада да преброи изровените златни монети, бе почти съмнало. Преброи ги втори и трети път, но грешка нямаше — бяха само двадесет и осем.
Дайдзо вирна глава и се намръщи. Никак не обичаше хора, които крадат от парите му.
Лудостта на Тадааки
Осуги не бе от онези, които скърбите и горчивите разочарования на несподелената майчина преданост ще доведат до отчаяние, но тук, сред напевното жужене на насекомите в детелината и край голямата, бавно течаща покрай нея река, тя не остана незасегната от тъга по дома и заради житейските превратности.
— У дома ли сте?
Грубият глас проряза неподвижния вечерен въздух.
— Кой е? — извика тя.
— От хората на Хангавара съм. От Кацушика докараха много пресен зеленчук. Началникът ми каза да ви донеса от него.
— Яджибей винаги е много внимателен.
Осуги седеше пред една ниска масичка, със свещ до нея и четка за писане в ръката, и преписваше „Сутра за великата родителска обич“. Беше се пренесла в една къщичка под наем в рядко населения квартал Хамачо и относително добре успяваше да си изкарва прехраната, като лекуваше чуждите болести и болежки с мокса. Тя самата не се оплакваше особено от здравето си. От началото на есента отново се чувстваше доста млада.
— Кажете, бабо, идвал ли е при вас по-рано тази вечер някакъв младеж?
— Искате да кажете — за да го лекувам с мокса ли?
— Ъ-ъ. Той дойде при Яджибей, изглежда за нещо важно. Попита къде живеете сега и ние му казахме.
— Колко годишен беше?
— Двайсет и осем-двайсет и девет, струва ми се.
— Как изглеждаше на вид?
— Един кръглолик такъв. Не много висок.
— Хм, чудно…
— Имаше изговор като вашия. Помислих си, че може да е от същото място. Е, аз ще тръгвам. Лека нощ.
Със заглъхването на стъпките гласът на насекомите отново се понесе като шум от ръмящ дъжд. Осуги остави четката си, впери поглед в свещта и се замисли за дните на своята младост, когато по блясъка на светлината от свещ се гадаеше. Хората у дома нямаше как да узнаят какво става с техните отишли на война съпрузи, синове и братя или каква съдба може да се крие в тяхното несигурно бъдеще. Ярката светлина се приемаше за добър знак, червените отблясъци пък сочеха, че някой е умрял. Ако пламъкът почне да пращи като борови иглички, със сигурност щеше да дойде някой, когото са чакали.
Осуги бе забравила тези гадания, но днес вечерта яркият пламък, разноцветен като дъга, загатваше за наближаваща голяма радост.
Възможно ли е да е Матахачи? Ръката й посегна веднъж към четката, но се отдръпна. Като в унес старицата забрави себе си и всичко наоколо и през следващите един-два часа си мисли само за лицето на своя син, което сякаш се носеше в мрака на стаята.
Някакво шумолене на задния вход прекъсна мечтанието й. Зачудена дали някоя невестулка не тършува из кухнята, Осуги взе свещта и отиде да погледне.
Чувалът със зеленчук беше при мивката, а върху него имаше някакъв бял предмет. Като го вдигна, Осуги усети, че е тежък — с тежестта на две златни монети. На бялата хартия, в която бяха увити, Матахачи бе написал: