— Казаха ми, че къщата е на склона Саикачи — обади се Коджиро.
Стоеше заедно с един от хората на Хангавара на върха на хълма. В дълбоката долина под тях различаваха Очаномидзу, един ръкав на реката, от която, говореше се, черпели водата за чая на шогуна.
— Чакайте тук — каза Коджировият водач. — Аз ще видя къде е.
Скоро се върна с новината, че вече са я подминали.
— Не си спомням някоя къща да е имала вид, че може да принадлежи на учител на шогуна.
— Нито пък аз. Мислех си, че ще има голямо жилище като Ягю Муненори. Но неговата къща е онази старата, която видяхме отдясно. Чух, че на времето принадлежала на надзирателя на шогунските конюшни.
— Струва ми се, няма какво да се изненадваме от това. Оно има доход само хиляда и петстотин крини ориз. По-голямата част от доходите на Муненори пък се дължи на предците му.
— Ето я — посочи водачът.
Коджиро се спря, за да огледа общото разположение на сградата. Старата кирпичена стена се простираше от средната част на склона до един гъсталак на отсрещния хълм. Дворът изглеждаше доста голям — от безвратата порта, която различи пред главната къща, до едно здание, което взе за доджо и една очевидно по-скорошна пристройка.
— Сега може да се връщате — каза Коджиро. — И кажете на Яджибей, че ако не се върна със старата госпожа до вечерта, може да приеме, че са ме убили.
— Да, господине.
Мъжът пъргаво се затича надолу по склона Саикачи, като на няколко пъти се спря, за да погледне назад.
Коджиро не си губи времето да се опитва да се срещне с Ягю Муненори. Нямаше начин да го разгроми и по този начин да си присвои славата на победения, тъй като към школата Ягю се числяха и самите Токугава. Това само по себе си бе за Муненори достатъчно извинение, за да откаже да се бие с някакъв честолюбив ронин. Тадааки пък бе склонен да застава срещу всеки готов да премери сили с него.
В сравнение с школата Ягю, Оно имаше по-широко приложими похвати и целта й беше не да показва бляскави умения, а по същество да убива. Коджиро не бе чувал за никой, който да е успял да нападне дома Оно и да го посрами. Докато като цяло Муненори бе по-високо почитан, Тадааки бе смятан за по-силният от двамата.
Откакто дойде в Едо и се запозна с положението, Коджиро си каза, че някой ден ще почука на вратата на Оно.
Нумата Каджуро вдигна поглед през прозореца на съблекалнята на доджото. Сети се за нещо и очите му отново бързо обиколиха залата в търсене на Тораносуке. Като го зърна в средата на помещението да преподава нещо на по-млади ученици, Каджуро изтича към него и тихо прошепна:
— Тук е! Вън, в предния двор!
Тораносуке, с вдигната пред него дървена сабя, извика на ученика:
— Внимавайте.
После започна да настъпва напред. Стъпките му остро отекваха по пода. Тъкмо когато двамата стигнаха в северния ъгъл, ученикът се преметна през глава и дървената му сабя полетя във въздуха.
Тораносуке се обърна и каза:
— За кого говорите? Коджиро ли?
— Да, току-що мина през портата. Всеки миг ще бъде тук.
— Много по-скоро, отколкото очаквах. Добро хрумване беше да вземем старицата за заложница.
— Сега какво мислите да правите? Кой ще го посрещне? Трябва да е някой, готов на всичко. Щом има дързостта да дойде тук сам, може да се опита да ни изненада с нещо.
— Накарайте да го доведат в доджото. Аз сам ще го посрещна. Останалите стойте назад и мълчете.
— Тук поне сме много — каза Каджуро.
Като се огледа, за свое насърчение забеляза лицата на твърди мъже като Камей Хьосуке, Негоро Хачикуро и Ито Магобей. Имаше още двадесетина други; нямаха представа как точно разсъждава Коджиро, но всички разбраха защо Тораносуке иска той да дойде тук.
Единият от двамата мъже, които Коджиро уби при „Донджики“, бе по-големият брат на Тораносуке. Макар да бе непрокопсаник и за него да не говореха добре в училището, за смъртта му все пак трябваше да се отмъсти заради кръвната връзка между двамата.
Въпреки младостта и скромния си доход, Тораносуке бе от самураите, с които в Едо трябваше да се съобразяват. Също като Токугава, родът му водеше произхода си от областта Микава и неговото семейство се числеше към най-старите наследствени служители на шогуна. Той беше също единият от четиримата „Военачалници на склона Саикачи“, като останалите бяха Камей, Негоро и Ито.
Когато Тораносуке се прибра предишната нощ с Осуги, всички се съгласиха, че това е забележителен удар по противника. Сега за Коджиро щеше да е трудно да не покаже. Мъжете се зарекоха, че ако той наистина се появи, ще го пребият почти до смърт, ще му отрежат носа и ще го закачат на някое дърво покрай река Канада, за да могат всички да го видят. В никакъв случай обаче не бяха сигурни, че той ще дойде; всъщност сключиха за това облози и повечето заложиха, че няма.