Събрани в главната зала на доджото, мъжете освободиха пода и зачакаха.
След известно време някой попита Каджуро:
— Сигурен ли сте, че сте видели точно Коджиро?
— Напълно.
Седнаха в боен ред. Лицата им, отначало като вдървени, сега издаваха признаци на напрежение. Някои се побояха, че ако това продължи още, ще станат жертва на собствената си нервност. Точно когато решителният миг изглеждаше близо, се чу бързо потропване на сандали, което спря вън пред съблекалнята и на прозореца се появи лицето на един друг от учениците, повдигнал се на пръсти.
— Слушайте! Няма смисъл да чакате тук. Коджиро няма да дойде.
— Какво искаше да кажеш? Каджуро току-що го е видял.
— Да, обаче той тръгна направо към къщата. Не знам как са го пуснали, но сега е в гостната и говори с учителя.
— С учителя ли? — повториха всички и дружно си поеха дъх.
— Истината ли казваш? — поиска да узнае Тораносуке, с изражение, близко до озадаченост.
Силно подозираше, че ако бъдат проучени обстоятелствата на братовата му смърт, ще се окаже, че и убитият не си е бил наумил нещо добро. Тораносуке бе замазал всичко това пред Тадааки. А ако неговият учител знаеше, че е отвлякъл Осуги, то това не беше, защото самият Тораносуке му е казал.
— Ако не ми вярвате, идете да видите.
— Каква бъркотия! — изпъшка Тораносуке.
Останалите ученици не само не му съчувстваха, но и останаха подразнени от неговата нерешителност.
Като посъветваха останалите да пазят хладнокръвие, докато те отидат да видят какво е положението, Камей и Негоро тъкмо обуваха дзорите си, когато от къщата тичешком излезе едно хубаво, светлолико момиче. Като познаха Омицу, двамата се спряха на място, а останалите се струпаха на вратата.
— Вие всички — извика тя с възбуден, писклив глас. — Елате веднага! Чичо и гостът се хванаха за сабите. В градината. Бият се!
Макар Омицу официално да бе смятана за племенница на Тадааки, шепнешком се говореше, че всъщност е дъщеря на Ито Итосай от някаква негова любовница. Пак според слуха, тъй като Итосай бе учителят на Тадааки, последният се съгласил да отгледа момичето.
Погледите на всички се изпълниха с твърде необичаен израз на страх.
— Чух чичо и госта да разговарят… гласовете им ставаха все по-силни… и веднага след това… Не вярвам чичо да е в опасност, но…
Четиримата военачалници издадоха общ вик и се понесоха към градината, отделена от останалия двор с жив плет. Останалите ги настигнаха пред вратата от плетен бамбук.
— Заключено е.
— Не можете ли да я насилите?
Това се оказа ненужно. Вратата сама поддаде под натиска на самураите, които се бяха стълпили пред нея. С падането й пред погледите им се разкри обширна площ с възвишение в долния си край. В средата стоеше Тадааки, вдигнал наравно с очите своята вярна сабя „Юкихира“. На доста голямо разстояние от противника си, Коджиро бе вдигнал над главата си големия „Дълъг прът“. От очите му сякаш бликаше пламък.
Напрегнатата атмосфера сякаш създаваше някаква невидима преграда. За хора, възпитани в строгите обичаи на самурайското съсловие, вдъхващата страхопочитание тържественост около противниците в двубоя и достойнството да не докосват дори сабите си бяха ненарушими. Въпреки възбудата, гледката за миг лиши учениците и от подвижност, и от чувства.
После обаче двама-трима впиха погледи в тила на Коджиро.
— Стойте настрана! — извика ядосан Тадааки.
Гласът му, груб и леден, съвсем различен от бащинския глас, с който бяха свикнали, накара учениците да замръзнат.
Хората често преценяваха възрастта на Тадааки с десет години под същинските му петдесет и пет и вземаха ръста му за среден, макар всъщност да беше малко по-нисък. Косата му още бе черна, тялото — дребно, но добре сложено. В движенията на дългите му крайници нямаше нищо вдървено или неловко.
Коджиро още не бе и замахнал — всъщност, не би могъл да го направи.
Но Тадааки веднага се видя принуден да се съобрази с едно — имаше насреща си страховит боец. „Ето още един Дзенки!“, помисли си той и незабележимо потрепна.
Дзенки бе последният противник, у когото бе открил такъв размах и упорито честолюбие. А това бе преди много време, в младостта му, когато пътуваше с Итосай и водеше живот на шугийоша. Дзенки, син на някакъв лодкар в областта Кувана, беше по-стар ученик на Итосай. Щом този започна да остарява, ученикът взе да гледа с пренебрежение на учителя си и дори обяви, че школата Ито дължала повече на него самия.