Дзенки създаде много тревоги на Итосай, тъй като колкото по-умел ставаше със сабята, толкова повече злини причиняваше на другите. „Дзенки, оплака се веднъж учителят, е най-голямата ми грешка в живота. Щом го погледна, виждам чудовище, събрало в себе си всички лоши качества, които някога съм имал. Намразвам се при вида му.“
Имаше ирония в това, че Дзенки — като лош пример — много помогна на младия Тадааки и го подтикна към по-високи постижения, отколкото в друг случай биха били възможни. Накрая Тадааки се сблъска със своя зъл съперник при Коганегахара в Шимоза и го уби, след което Итосай му даде свидетелство от школата Ито и книгата с тайните напътствия.
Другият недостатък на Дзенки бе, че умението му бе накърнено от липса на възпитание. С Коджиро не бе така. Умът и образоваността му проличаваха в начина, по който се бие.
„Не мога да спечеля този двубой“, помисли си Тадааки, който иначе не се смяташе за по-слаб от Муненори. Всъщност, даже не ценеше особено високо уменията на последния.
Докато се взираше в своя страшен неприятел, го осени още една истина. „Явно ми е минало времето“, реши тъжно той.
Двамата стояха неподвижни; не се забелязваше и най-леко помръдване. И на Тадааки, и на Коджиро обаче това струваше страхотни усилия. Телата им плащаха с обилно лееща се от челата пот, свирещ през зачервените ноздри въздух, пребледняла, после поморавяла кожа. Макар да изглеждаше, че всеки миг ще последва раздвижване, сабите останаха замръзнали, без да потрепват.
— Отказвам се — каза Тадааки и неочаквано отстъпи няколко крачки назад.
Бяха се споразумели да не се бият до край. Всеки от двамата можеше да се признае за победен и така да се оттегли.
Коджиро се метна като хищен звяр и замахна с „Дългия прът“ надолу. Сабята изсвистя със силата и бързината на ураган. Макар Тадааки своевременно да се приведе, вързаната му на темето коса се развя нагоре и се разпиля. Самият той, макар че избягваше чуждия удар, блестящо му отвърна със сабята си, отрязвайки към педя от ръкава на Коджиро.
— Страхливец! — завикаха учениците, чиито лица пламнаха от гняв.
Възползвал се от оттеглянето на своя противник като възможност да го нападне, Коджиро наруши самурайските бойни правила.
Всички до един се устремиха към него.
В отговор на това той с бързината на корморан се понесе към едно голямо хинапено дърво в края на градината и се скри зад ствола му. Очите му се местеха с плашеща бързина.
— Видяхте ли? — извика. — Видяхте ли кой спечели?
— Видяха — отвърна Тадааки. — Спрете! — каза той на хората си, прибра сабя в ножницата и се върна на терасата на стаята си.
Повика Омицу и я помоли да му върже отново косата. Докато момичето правеше това, дишането на Тадааки се успокои. Гърдите му лъскаха от потоци пот.
Спомни си една стара поговорка: лесно е да надминеш някой предходник, но трудно — да не те надмине някой по-млад. Досега се радваше на плодовете на усърдното си учение на младини, доволен да знае, че школата Ито не е по-малко преуспяваща от Ягю. Но през това време другаде са се появили нови големия дарования като Коджиро. Съзнанието за това дойде като горчива изненада, но Тадааки не бе от онези, които биха пренебрегнали истината.
Щом Омицу свърши, той каза:
— Дай на младия гост малко вода да си изплакне устата и го заведи обратно в гостната.
Лицата на учениците наоколо бяха пребледнели от стъписване. Някои се бореха да преглътнат сълзите; други с негодувание се бяха втренчили в своя учител.
— Ще се съберем в доджото — каза той. — Веднага.
Сам тръгна пръв напред.
Тадааки седна на обичайното си издигнато място отпред и мълчаливо се загледа в трите редици свои последователи, застанали с лице към него.
Накрая сведе поглед и спокойно заяви:
— Боя се, че и аз съм остарял. Като обърна поглед назад, ми се струва, че най-добрите ми дни като боец бяха, когато надвих злия Дзенки. Докато открия това училище и хората почнат да говорят за мъжете на Оно на склона Саикачи и да наричат школата Ито непобедима, вече бях преминал върха на силите си.
Смисълът на тези думи бе така чужд на привичното мислене на учениците, че те не можаха да повярват на ушите си.
Гласът на Тадааки стана по-твърд и той погледна право в съмняващите се, смутени лица.
— По мое мнение това се случва на всички. Докато гледаме настрани, старостта ни полазва. Времената се променят. По-задните надминават първите. Младото поколение открива нови пътища… Така трябва да бъде — светът напредва само чрез промяната. Но в сабленото изкуство такова нещо е недопустимо. Пътят на меча не позволява на човек да остарява.