— Итосай… не зная, дали е още жив. От години не съм чувал нищо за моя учител. След Коганегахара той се подстрига за монах и се оттегли в планините. Целта му, каза, била да изучава сабята, да се упражнява в Дзен, да търси Пътя на живота и смъртта, да изкачи големия връх на съвършеното просветление.
— Сега е мой ред. След днешния ден вече не бих могъл да застана с вдигната глава пред учителя си… Съжалявам, че не съм живял по-добре.
— У-у-учителю! — пресече го Негоро Хачикуро. — Казвате, че сте загубил, но ние не вярваме, че при обичайни обстоятелства бихте загубил от човек като Коджиро, дори и да е млад. Днес нещо трябва да не е било наред.
— Нещо да не е било наред ли? — Тадааки поклати глава и глухо се засмя. — Нищо подобно. Коджиро е млад. Но не заради това загубих аз. Загубих, понеже времената са се променили.
— Какво ще рече това?
— Чуйте и ще разберете — Той премести поглед от Хачикуро към другите мълчаливи лица. — Ще се опитам да бъда кратък, понеже Коджиро ме чака. Искам внимателно да чуете моите мисли и моите надежди за бъдещето.
След това им съобщи, че от този ден нататък напуска доджото. Намерението му било не да се оттегли в обичайния смисъл, а да последва стъпките на Итосай и да тръгне в търсене на просветление.
— Това е първата ми голяма надежда — заключи.
Второ, помоли своя племенник Ито Магобей да се погрижи за единствения му син Таданари. От Магобей също се искаше да съобщи за станалото днес на шогуна и да обясни, че Тадааки е решил да стане будистки монах.
После каза:
— Не съжалявам особено за загубата си от един по-млад човек. Това, което предизвиква у мен тревога и срам че новите бойци като Сасаки се появяват на други места, а нито един майстор от такъв ранг не е излязъл от училището Оно. Мисля, че знам защо е така. Мнозина от вас са наследствени служители на шогуна. Оставили сте високата служба да ви главозамае. След малко упражнения се възгордявате, че сте майстори от „непобедимата школа Ито“. Прекалено самодоволни сте.
— Чакайте, господине — възрази с треперещ глас Хьосуке. — Това не е справедливо. Не всички от нас са лениви и надменни. Не всички пренебрегваме учението си.
— Мълчи! — Тадааки го изгледа яростно. — Нехайството у учениците е следствие от нехайство на учителя. Сега признавам моя собствен срам и се осъждам.
— Ваша задача е да се справите с нехайството, да направите от училището Оно място, където младите дарования могат правилно да се развиват. Това трябва да стане място, където ще се кове бъдещето. Ако не се получи така, с това, че напускам и отварям място за преобразувания, няма да постигна нищо.
Искреността на думите му най-сетне започна да оказва своето въздействие. Учениците му увесиха глави и се замислиха над казаното. Всеки се сети за собствените си недостатъци.
— Хамада — обади се Тадааки.
— Да, господине — отвърна Тораносуке, но явно бе изненадан.
Под студения поглед на Тадааки очите му се сведоха към пода.
— Стани.
— Да, господине — отвърна той, без да става.
— Стани! Веднага.
Тораносуке се изправи на крака. Останалите онемели гледаха.
— Прогонвам те от това училище — Тадааки млъкна и изчака това да бъде възприето. — Но като правя това, се надявам, че ще дойде ден, когато ще си се поправил, ще си овладял себе си и ще си схванал смисъла на Изкуството на войната. Може тогава отново да се съберем като учител и ученик. Сега излез!
— З-защо, учителю? Не си спомнял да съм направил нищо, с което да заслужа това.
— Не си спомняш, понеже не разбираш Изкуството на войната. Ако помислиш по-дълго и внимателно, ще видиш.
— Моля ви, кажете ми. Не мога да си тръгна, преди да съм го чул.
Вените бяха изпъкнали по челото му.
— Добре. Страхливостта е най-срамната слабост, в която може да бъде обвинен един самурай. Изкуството на войната строго ни предупреждава против нея. Желязно правило в това училище е всеки, който се провини в страхливост, да бъде изключван.
— И въпреки това, ти, Хамада Тораносуке, си оставил да минат няколко седмици от смъртта на брат ти, преди да предизвикаш Сасаки Коджиро на двубой. В това време си тичал насам-натам, за да се опитваш да си отмъстиш на някакъв незначителен продавач на дини. А вчера си взел в плен възрастната майка на този човек и си я довел тук. Това достойно за самурай държание ли наричаш?
— Но, господине, вие не разбирате. Направих това, за да накарам Коджиро да се появи.
Готвеше се да се впусне в настойчива защита, но Тадааки го пресече:
— Точно това нарекох страхливост. Щом си искал да се биеш с Коджиро, защо не си отишъл право в дома му? Защо не си му пратил писмо, с което да го предизвикаш? Защо не си обявил името и намеренията си?