— А-а-ами, наистина, обмислях тези неща, но…
— Обмислял си ги? Нищо не ти е пречило да постъпиш така. Но си приложил страхливата уловка да вземеш другиго като примамка за Коджиро, та да го нападнете всички заедно. В сравнение с това държанието на Коджиро буди възхищение. — Тадааки млъкна. — Той дойде да се срещне лично с мен. Отказа да има нещо общо с един страхливец и предизвика мен, на основание, че провинението на ученика е провинение и на учителя.
— Накрая сблъсъкът между неговата и моята сабя извади на показ едно срамно престъпление. Сега аз смирено се признавам виновен за това престъпление.
В стаята цареше мъртва тишина.
— Сега, Тораносуке, като размислиш, още ли се смяташ за неопетнен самурай?
— Простете ми.
— Излез.
С наведен поглед Тораносуке отстъпи десет крачки назад и коленичи на пода с протегнати напред ръце, готов да се поклони.
— Желая ви най-добро здраве, господине… Подобно и на всички останали.
Гласът му бе мрачен.
Стана и тъжно излезе от доджото.
Тадааки се изправи.
— Аз също трябва да се сбогувам със света.
От учениците се чуха сподавени ридания. Последните му думи бяха строги, но изпълнени с обич.
— Защо тъжите? Вашият ден настъпи. От вас зависи да се погрижите това училище с чест да влезе в новата епоха. Като се започне отсега, бъдете скромни, трудете се и с всички сили се стремете да облагородявате духа си.
Върнал се в гостната, Тадааки със съвсем невъзмутим вид спокойно седна и се обърна към Коджиро.
След като се извини, че го е накарал да чака, каза:
— Току-що изключих Хамада от училището. Посъветвах го да промени държанието си и да се опита да схване същинския смисъл на самурайските правила. Възнамерявам, естествено, да освободя старицата. Бихте ли искал да я вземете със себе си или пък да уредя да се върне по-късно?
— Доволен съм от това, което вече направихте. Може да дойде с мен.
Коджиро помръдна, сякаш се готви да стане. Двубоят напълно го бе изтощил и последвалото чакане му се стори много, много дълго.
— Не си тръгвайте още — помоли Тадааки. — Сега, когато всичко свърши, нека пием заедно по чаша и да оставим миналото настрана. — Плесна с ръце и извика: — Омицу! Донеси малко саке.
— Благодаря — отвърна Коджиро. — Много любезно, че ме каните. — Усмихна се и лицемерно допълни: — Сега зная защо Оно Тадааки и школата Ито са така прочути.
Всъщност не изпитваше към Тадааки никакво уважение.
„Ако естествените му заложби се развият правилно, помисли си Тадааки, светът ще преклони глава в нозете му. Ако обаче свие в погрешна посока — ето още един бъдещ Дзенки.“
„Ако бяхте мой ученик…“ Думите бяха на върха на езика на Тадааки, но вместо да ги изрече, се засмя и скромно отвърна на Коджировото ласкателство.
В хода на разговора им бе споменато името на Мусаши и Коджиро узна, че се обмисля той да стане един от малцината избраници, които дават уроци на шогуна.
— О?! — възкликна само той, но изражението му издаде неговото неудоволствие.
Обърна бързо очи към залязващото слънце и настоя, че е време да си тръгва.
Не много време след това Тадааки изчезна от Едо. Той се ползваше с името на непосредствен, прям воин, въплъщение на искреността и себеотрицанието, но лишен от дипломатическия усет на Муненори. Като не разбираха защо човек, който привидно можеше да постигне всичко, си е наумил да избяга от света, хората бяха обзети от любопитство и почнаха да приписват на неговото изчезване какъв ли не смисъл.
Вследствие на поражението Тадааки, разправяха, бил полудял.
Тъжната страна на живота
Мусаши заяви, че това е най-лошата буря, която някога е виждал.
Йори печално погледна подгизналите, изпокъсани книжни страници, пръснати на всички страни и тъжно си помисли: „Няма учене повече.“
Два дни през есента — двеста и десетият и двеста и двадесетият ден от годината — предизвикваха особен страх у селяните. Тогава бе най-вероятно оризовата реколта да бъде унищожена от тайфун. Йори, повече подготвен за опасностите от своя учител, бе взел предпазната мярка да привърже покрива и да наслага по него камъни. Въпреки това през нощта вятърът го отнесе и щом стана достатъчно светло, за да огледат щетите, установиха, че хижата е безнадеждно разрушена.
Като си спомни за своя опит от Хотенгахара, Мусаши тръгна на път малко преди съмнало. Докато го гледаше как се отдалечава, Йори си мислеше: „Какво ще му помогне да гледа съседските оризища? Естествено, че са наводнени. Нима собствената къща нищо не значи за него?“