— Защо казваш това?
— Нали името му продължава да живее?
— Истина е.
— Ако името е лошо, такова си остава. Ако е добро, продължава да е добро, дори след като от самурая са останали само кости. Не е ли така?
— Да, обаче всъщност не е толкова просто — отвърна Мусаши, като се питаше дали може да удовлетвори успешно любопитството на своя ученик. — В случая със самураите има и нещо друго — те оценяват тъжната страна на живота. Воин, лишен от усет за това, прилича на храст в пустинята. Да бъдеш нищо повече от силен боец значи да си като тайфуна. Същото е и с хората, които не мислят за друго освен саби, саби и саби. Истинският самурай, същинският майстор на сабята е милосърден. Той разбира тъжната страна на живота.
Йори мълчаливо подреди цветята и сключи ръце.
Двете барабанни палки
По средата на планинския склон подобните на мравки човешки фигури, които в непрекъснато шествие се изкачваха нагоре, потъваха в тъмния пръстен от облаци. Щом близо до върха, където бе разположено светилището Мицумине, излезеха от него, ги посрещаше безоблачно небе.
Трите върха на планината, Кумотори, Ширайва и Мьохогатаке, разделяха четири западни области. Между шинтоистките постройки имаше и будистки храмове, пагоди, различни други здания и порти. Вън от стените се бе простряло процъфтяващо градче с чайни и дюкянчета, канцелариите на първосвещеника и домовете на седемдесетина селяни, чиито земеделски произведения бяха запазени за ползване от храма.
— Слушайте! Почнали са да удрят големите барабани — възкликна развълнуван Йори, докато бързешком гълташе ориза и червения си фасул.
Мусаши седеше насреща му и с бавни хапки се наслаждаваше на храната.
Йори хвърли клечките си на земята.
— Музиката е почнала — каза. — Хайде да ходим да гледаме.
— От снощи ми стига. Иди сам.
— Но снощи изиграха само два танца. Не искате ли да видите и останалите?
— Щом се налага да бързам — не.
Като видя, че дървената паничка на учителя му е още наполовина пълна, Йори с по-спокоен глас добави:
— От вчера дойдоха хиляди хора. Срамота ще е, ако завали.
— О?
Когато най-сетне Мусаши се обади:
— Сега да тръгваме ли? — Йори се спусна към предната врата като отвързано куче, взе назаем някакви сламени сандали и ги сложи на прага за своя учител.
Пред Каноин, малкия храм, където бяха отседнали и от двете страни на главната храмова порта пламтяха ярки огньове. Всяка къща имаше отпред запалена факла и над цялата околност, няколко хиляди стъпки над морето, беше светло като ден. Горе, в небето с цвят на дълбоко езеро, Небесната река проблясваше като вълшебен дим, докато по улиците тълпи от мъже и жени, забравили мразовития планински въздух, се носеха към мястото, където се играят свещените танци. Самото то бе празно, като се изключат леко повяващите се знамена, които скоро щяха да послужат за фон.
Изблъскан от тълпата, Йори се отдели от Мусаши, но бързо си проправи път през навалицата, докато накрая го зърна застанал пред една сграда да се вглежда в списъка на дарителите. Извика го по име, изтича към него, дръпна го за ръкава, но вниманието на Мусаши бе приковано върху една табелка, по-голяма от всички останали. Изпъкваше така заради размера на дарението, направено от „Дайдзо от Нарай, село Шибаура, област Мусаши“.
Бумтенето на барабаните ставаше все по-пронизително.
— Танцът е почнал — изписка Йори и сърцето му се понесе към павилиона за свещени танци. — Какво гледате, сенсей?
Изтръгнат от унеса си, Мусаши отвърна:
— О, нищо особено… Просто се сетих за нещо, което трябва да свърша. Ти иди да гледаш танците. Аз ще дойда по-късно.
Той потърси дома на шинтоисткия свещеник, където старецът излезе да го посрещне.
— Бих искал да ви питам за един дарител — каза Мусаши.
— Простете, но ние тук нямаме нищо общо с това. Ще трябва да идете до жилището на будисткия първосвещеник. Аз ще ви покажа къде е.
Макар светилището Мицумине да беше шинтоистко, общия надзор над него бе в ръцете на духовник-будист. Табелата над вратата гласеше: „Дом на началстващия първосвещеник“, написано с подходящи по размер букви.
Във входната зала старецът доста надълго говори с въпросния свещеник. Щом свършиха, този покани Мусаши вътре и много любезно го въведе в една от вътрешните стаи. Поднесоха им чай заедно с поднос превъзходни сладки. Последва втори поднос, скоро след което дойде и един хубав млад послушник, който носеше саке. Най-сетне се появи важната личност — изпълняващ длъжността епископ.
— Добре дошъл на нашия връх — каза той. — Боя се, че имаме да ви предложим само прости селски ястия. Разчитам да ни простите. Моля, настанете се удобно.