Мусаши не знаеше как да разбира това внимателно отношение. Без да се докосне до сакето, той само каза:
— Дойдох да попитам нещо относно един от вашите дарители.
— Какво? — Благосклонното изражение на свещеника, закръглен човек на около четиридесет едва забележимо се промени. — Да попитате ли? — попита той подозрително.
Мусаши набързо попита кога Дайдзо е идвал в храма, дали често го посещава, води ли някой друг със себе си и ако да — що за човек е този.
С всеки пореден въпрос неудоволствието на свещеника нарастваше, докато накрая заяви:
— Значи вие не сте дошъл да направите дарение, а само да питате за някакъв друг дарител?
Лицето му бе образец на раздразнение.
— Старецът трябва да не ме е разбрал. Никога не съм имал намерение да правя дарение. Исках само да попитам за Дайдзо.
— Можехте ясно да обясните това на входа — забеляза надменно свещеникът. — По всичко ми изглежда, че сте ронин. Не зная кой сте и откъде идвате. Трябва да разберете, че не мога просто на всеки да давам сведения за нашите дарители.
— Уверявам ви, че нищо лошо няма да последва от това.
— Е, ще трябва да се видите със свещеника, който отговаря за тези неща.
И с вид, сякаш е бил ограбен, мъжът отпрати Мусаши. Списъкът на дарителите не се оказа по-полезен, тъй като там само бе записано, че Дайдзо на няколко пъти е посещавал светилището. Мусаши благодари на свещеника и си тръгна.
Близо до павилиона за танци се огледа за Йори, но не го видя. Стига да бе вдигнал поглед, и щеше да го забележи. Момчето бе право над главата му, покатерило се на едно дърво, за да вижда по-добре.
Докато гледаше как зрелището се разгръща на сцената, Мусаши мислено се пренесе в своето детство, към нощните празненства в светилището Санумо в Миямото. Зърна призрачния образ на тълпата с Оцу посред нея, с Матахачи, който винаги дъвчеше нещо, с чичо Гон, който важно крачеше наоколо. Неясно зърна лицето на майка си, разтревожена, че толкова се бави и дошла да го потърси.
Музикантите, облечени в необичайни костюми с намерение да наподобят изискаността на някогашните императорски стражи, заеха местата си на сцената. На светлината на огъня пъстрите им одежди, по които лъскаха парчета златен брокат, напомняха легендарните одеяния от времето на боговете. Ударите по леко отпуснатата кожа на барабаните отекнаха в гората, последвани от флейтата и добре огладените дъски, по които равномерно се удряше с малки блокчета. Прелюдията започна. Главният танцувач излезе напред в маска на човек от древни времена. Неземното лице, с доста олющени от лака страни и брадичка, бавно тръгна и заприпява думите на „Каймособи“, танца на боговете.
Барабаните ускориха ударите си и се включиха и останалите инструменти. Скоро песен и танц се сляха в жив, насечен ритъм.
Мусаши знаеше част от песните. Като дете ги беше пял с маска на лицето и участвал в танците при светилището Санумо.
Прозрението го порази като гръм. Мусаши се бе загледал в ръцете на един от барабанчиците, който размахваше две къси, подобни на бухалки палки. Пое си дъх, колкото можеше и почти извика:
— Това е! Две саби!
Стреснат от гласа, Йори откъсна очи от зрелището, колкото да надзърне надолу и да възкликне:
— А, ето къде сте.
Мусаши дори не погледна към него. Взираше се право напред, не в сънен полуунес като останалите, а с почти плашещо проницателно изражение.
— Две саби — повтори. — Същото е. Две палки, но един общ звук.
Скръсти по-здраво ръце и се загледа във всяко движение на барабанчика.
От определено гледище нямаше нищо по-просто от това. Хората се раждат с две ръце — защо да не използват и двете? Станало е така, че бойците се сражават само с една сабя и често — само с едната ръка. Това има смисъл, доколкото всички правят едно и също. Ако обаче някой от противниците използва наведнъж две саби, каква възможност ще има другият да спечели, след като си служи само с една?
Срещу училището Йошиока при Ичиджоджи Мусаши се оказа с дългата сабя в дясната си ръка, а с късата — в лявата. Стискаше и двете оръжия несъзнателно, без да мисли, като с всяка от ръцете правеше всичко възможно, за да се защити. В битката на живот и смърт действаше по необичаен начин. Сега, съвсем внезапно, логиката на това действие му се стори естествена, ако не и неизбежна.