Ако две войски застанат една срещу друга в битка, според правилата на Изкуството на войната щеше да е немислимо коя да е да използва едното си крило, а да остави другото да бездейства. Не е ли това правило, което и сам боец не може да си позволи да пренебрегне? От Ичиджоджи насам Мусаши винаги бе смятал, че употребата на двете ръце и две саби е естествена за човека. Само безогледно следвания в течение на вековете обичай я бе направил да изглежда неприемлива. Чувстваше, че е достигнал до неоспорима истина — заради обичая приетото е почнало да изглежда естествено.
Може този обичай да се е подхранвал от ежедневния опит, но човек застава на границата между живота и смъртта само няколко пъти в живота си. При това крайната цел на Пътя на меча е да си способен по всяко време да застанеш на ръба на смъртта — да я гледаш без да трепнеш право в очите трябва да е познато като което и да е друго делнично преживяване. И всичко това трябва да стане съзнателно, макар от движенията да се иска да са така свободни, все едно се извършват по силата само на рефлекса.
Боят с две саби трябва да бъде от такова естество — осъзнат, но в същото време автоматизиран като някакъв рефлекс, изцяло свободен от ограниченията, които съпътстват целенасоченото движение. От известно време Мусаши се опитваше да обедини в общо правило това, което неосъзнато схващаше с онова, което бе разбрал по пътя на разума. Сега почти успя да го изрази в думи и те щяха да му донесат слава в цялата страна за много поколения напред.
Две палки, един звук. Барабанчикът различава дясно и ляво, ляво и дясно, но в същото време те му са безразлични. Тук, пред очите му, бе будисткото поле на свободното разбиране. Мусаши се почувства изпълнен от просветление.
Петте свещени танца, започнали с песента на първия танцувач, продължиха с изпълнение на останалите танцьори. Последваха внушителния и с размах Танц на Ивато, после Танца на Ара Микото но Хоко. Свирнята на флейтата се ускори; камбанки подрънкваха в жив ритъм.
Мусаши вдигна поглед към Йори и каза:
— Не си ли готов да си ходим?
— Още не — дойде унесено в отговор.
Духът на Йори се бе слял с танца и той се чувстваше като един от изпълнителите.
— Слез, преди да е станало много късно. Утре ще се качим до върха с вътрешното светилище.
Слугата на демона
Мицуминските кучета бяха дива порода, за която казваха, че произлязла преди повече от хиляда години от кръстосване на донесените от корейски пришълци кучета с дивите кучета от планините Чичибу. Отделени само на една крачка от дивото, те свободно бродеха по планинските склонове и като вълци се хранеха с дивеч от околността. Тъй като обаче гледаха на тях като на пратеници на божеството и ги наричаха негови „слуги“, богомолците често отнасяха по домовете си отпечатани или изваяни техни изображения да им носят сполука.
Черното куче на човека, който следваше отдалеч Мусаши, бе с големината на теле.
Щом Мусаши влезе в Каноин, другият се обърна и каза:
— Натам — и махна със свободната си ръка.
Кучето изръмжа, опъна дебелото въже, с което бе вързано и почна да души.
Мъжът го перна през гърба с края на въжето и заповяда:
— Ш-ш, Куро, мълчи.
Беше към петдесетте, с набито, но гъвкаво телосложение и също като кучето — не дотам питомен на вид. Бе обаче добре облечен. Над кимоното, което приличаше на свещеническа одежда или самурайска празнична дреха, носеше тясно и плоско оби и конопени хакама. Сламените му сандали, от онези, които хората носят по празниците, бяха снабдени с нови върви.
— Байкен?
Жената се отдръпна, за да стои на разстояние от кучето.
— Долу — заповяда Байкен и рязко тупна животното по главата. — Добре, че го видя, Око.
— Значи той е бил?
— Без съмнение.
За миг останаха мълчаливо загледани през една дупка в облаците към звездите. Чуваха свещената танцова музика, без да я слушат.
— Какво ще правим? — попита Око.
— Ще измисля нещо.
— Не може да пропускаме тази възможност.
Око с очакване впери поглед в Байкен.
— Тоджи у дома ли е? — попита той.
— Да — напи се със саке от празника и заспа.
— Събуди го.
— А ти?
— Аз имам работа за вършене. След като обиколя, ще дойда при вас.
Излязла през главната храмова порта, Око подтичваше по пътя. Повечето от двадесетината постройки бяха дюкяни или чайни. Имаше също няколко гостилнички, от които чуваше весел шум на гуляй. Под стряхата на паянтовата сграда, в която влезе Око, висеше надпис „Дом за почивка“. На едно от столчетата в предната стая с пръстен под седеше слугинче, унесено в дрямка.