— Още ли спи? — попита Око.
В очакване да му се скарат, момичето енергично поклати глава.
— Не за теб говоря — за мъжа ми.
— О, да, той още спи.
Око изцъка неодобрително с език и промърмори:
— Навън има празник, а той спи. Това е единственото заведение, което не е пълно с посетители.
До вратата мъж и старица варяха ориз и фасул на една кирпичена пещ. Пламъците бяха единственото ведро нещо в иначе мрачното помещение.
Око отиде до една пейка при стената, където спеше някакъв мъж, потупа го по рамото и каза:
— Ставай! Я си отвори малко очите.
— А? — промърмори този и леко се надигна.
— О, боже — възкликна тя, като се отдръпна назад. После се засмя и додаде: — Взех ви за съпруга ми.
На пода бе паднало парче рогозка. Мъжът — кръглолик младеж с големи, питащи очи, го вдигна, придърпа го над лицето си и отново се изпружи. Главата му бе облегната на дървена възглавница, сандалите — опръскани с кал. На масата до него имаше поднос и празна паничка от ориз; до стената — пътен вързоп, плетена шапка и пръчка.
Око се обърна назад към момичето и попита:
— Този навярно е посетител?
— Да. Каза, че утре рано сутринта имал намерение да ходи до вътрешното светилище и попита дали може да подремне тук.
— Къде е Тоджи?
— Тук съм, глупачке.
Гласът му дойде иззад едно разкъсано шоджи. Изтегнал се в съседната стая, с един щръкнал в магазина крак, той кисело добави:
— И какво ти пречи, че малко съм си полегнал? Ти къде беше през цялото това време, след като трябваше да се грижиш за гостилницата.
В много отношения годините бяха пожалили Око дори по-малко, отколкото Тоджи. Чарът на младините й не само бе изчезнал, но и чайната „Ойну“ изискваше от нея да върши мъжката работа вместо своя ленив съпруг, който носеше вкъщи през зимата някакъв оскъден улов, но иначе не вършеше почти нищо. След като Мусаши изгори в прохода Вада тяхното скривалище с неговата стая капан, шайката им ги изостави.
Замъгленият поглед на Тоджи постепенно се задържа на един голям съд с вода. След като с усилие стана на крака, той се приближи към него, наля си една чаша и на един дъх я изпи.
Око се подпря на пейката и през рамо се загледа в него.
— Не ме е грижа, че имало празненство. Време е вече да му научиш мярката. Имаш щастие, че докато беше навън, не си се нанизал на някоя сабя.
— А?
— Казвам ти да внимаваш повече.
— Не знам за какво говориш.
— Ти знаеше ли, че Мусаши е тук на празненството?
— Мусаши? Миямото… Мусаши? — Рязко изтръгнат от полудрямката си, Тоджи додаде: — Нали не се шегуваш? Виж, я най-добре иди се скрий в задната стая.
— Само това ли можа да ти хрумне — да се крия?
— Не искам да се повтаря онова, дето стана в прохода Вада.
— Страхливец. Не ти ли се иска да му отмъстиш — не само за това, но и заради онова, което причини на училището Йошиока? На мен ми се иска — а съм само жена.
— Да-а, обаче не забравяй, че тогава имаше много хора, които да ни помогнат. Сега сме само двамата.
Тоджи бе ходил до Ичиджоджи и чу как се е бил Мусаши, затова не се заблуждаваше относно това кой от двамата ще падне мъртъв, в случай че се сблъскат.
Око се примъкна по-близо до съпруга си и се обади:
— Ето къде грешиш, нали тук има още един човек? Човек, който мрази Мусаши точно колкото и ти.
Тоджи разбра, че тя говореше за Байкен, с когото се бяха запознали, когато скитанията им ги доведоха в Мицумине.
Тъй като повече не се водеха сражения, да мародерстваш вече не бе изгодно и Байкен бе отворил ковачница в Ига, щом господарят Тодо затегна управлението на областта. С намерение да потърси щастието си в Едо, той разпусна своята шайка, но после с посредничеството на един приятел го назначиха за надзорник на храмовата съкровищница.
Дори и сега планините между Мусаши и Кай гъмжаха от разбойници. Храмовите старейшини, които наеха Байкен да пази съкровищницата им със скъпоценни предмети и парични дарения, искаха така да отвърнат на огъня с огън. Този човек имаше предимството отблизо да познава грабителските навици, а беше също и признат майстор на боя с топка и сърп на верига. Като основоположник на школата Яегаки, би могъл всъщност да привлече вниманието на някой даймио, стига брат му да не беше Цуджикадзе Тема. В далечното минало двамата бяха държали в страх земите между връх Ибуки и околията Ясугава. Това, че времената са се променили, не значеше за Байкен нищо. Струваше му се, че първопричината на всичките му по-сетнешни трудности е смъртта на Тема от ръцете на Такедзо.