Око отдавна бе разказала на Байкен за своята неприязън към Мусаши, като преувеличи размера й, за да заздрави дружбата помежду им. В отговор той се намръщи и заяви: „Скоро…“
Око тъкмо бе свършила да разказва на Тоджи как зърнала Мусаши от чайната и после го загубила в навалицата. По-късно по предчувствие се насочила към Каноин, където стигнала тъкмо когато Мусаши и Йори тръгвали за външното светилище. Всички тези сведения без бавене били предадени на Байкен.
— Значи така — отбеляза Тоджи, насърчен от новината, че вече е привлечен надежден съюзник.
Знаеше, че с любимото си оръжие Байкен успя да победи до един бойците със сабя на скорошното храмово състезание. Ако нападне Мусаши, имаше добра възможност да спечели.
— Той какво каза, като научи?
— Ще дойде веднага, след Като свърши с обиколката.
— Мусаши не е глупак. Ако не внимаваме…
Тоджи потрепери и издаде къс, нечленоразделен звук. Око проследи погледа му до заспалия на пейката мъж.
— Кой е този? — попита съпругът й.
— Някакъв посетител — отвърна Око.
— Събуди го и го изгони оттук.
Око възложи тази задача на слугинчето, което отиде в ъгъла и раздруса човека, докато той седна.
— Вървете си — каза направо момичето. — Сега затваряме.
Този стана, протегна се и заяви:
— Добре дремнах.
Усмихна се на себе си, премига с големите си очи и бързо си тръгна, като метна рогозката през раменете си, сложи шапката и нагласи вързопа си на гърба. Хвана пръчката под мишница и каза с поклон:
— Много благодаря — и чевръсто излезе през вратата.
По облеклото и изговора му Оцу прецени, че не е някой от тукашните селяни, но й се стори достатъчно безопасен.
— Странен вид имаше — отбеляза. — Чудя се дали си е платил сметката.
Око и Тоджи още спускаха кепенците и разтребваха вътре, когато Байкен се появи заедно с Куро.
— Радвам се да ви видя — поздрави го Тоджи. — Дайте да влезем в задната стая.
Байкен мълчаливо си свали сандалите и ги последва, докато кучето остана да души за остатъци от храна. Задната стая бе просто четири полусрутени пристроени стени с останала по тях стара мазилка. Оттук никой в магазина не можеше да ги чуе.
След като запалиха една лампа, Байкен започна:
— Снощи при сцената за танци дочух Мусаши да казва на момчето, че щели да се качат сутринта до вътрешното светилище. По-късно ходих до Каноин и проверих.
Око и Тоджи и двамата преглътнаха и погледнаха през прозореца — върхът, на който се издигаше вътрешното светилище, мъгливо се очертаваше на фона на звездното небе.
Като знаеше кого има насреща си, Байкен си бе направил план за нападение и събрал подкрепления. Двама от свещениците, които стоят на стража при съкровищницата, вече се бяха съгласили да помогнат и тръгнали напред с копията си. В храма имаше и един човек от училището Йошиока, който ръководеше малко доджо. Байкен пресметна, че ще може да събере навярно десетина мародери, с които се познаваше от Ига и които сега работеха в околността. Тоджи ще се въоръжи с мускет, докато той самият ще носи своите сърп и топка на верига.
— Вече сте готов с всичко това ли? — попита недоверчиво Тоджи.
Байкен се ухили, но не каза нищо повече.
Тънка като тресчица луна висеше над равнината, скрита от погледа зад гъста мъгла. Големият връх още спеше и тишината само се подчертаваше от бълбукането и рева на реката. Няколко тъмни сенки се бяха скупчили при моста на Косарудзава.
— Тоджи? — прошепна дрезгаво Байкен.
— Тук съм.
— Внимавайте фитилът да остане сух.
Сред пъстрата тълпа на очи биеха двамата свещеници с копия, отметнали вече полите на своите одежди, за да са готови за действие. Останалите носеха най-различни облекла, но всички бяха обути така, че да могат да се движат пъргаво.
— Това ли сме всички?
— Да.
— Колко общо сме?
Преброиха се — тринадесет.
— Добре — зарадва се Байкен.
Пак повтори указанията си. Останалите мълчаливо го слушаха и от време на време кимаха. После по даден знак се забързаха през мъглата, за да заемат местата си покрай пътя. В края на моста подминаха един крайпътен камък с надпис: „Шест хиляди разкрача до Вътрешното светилище“.
Щом мостът отново се опразни, от скривалищата си излезе голямо стадо маймуни. Те наскачаха от клоните, изкатериха се по виещите се стебла и се събраха на пътя. Затичаха по моста, пропълзяха под него, почнаха да хвърлят камъни в речното корито. Мъглата си правеше шеги с тях, сякаш за да подпомогне веселието. Стига някой даоистки Безсмъртен да се бе появил и помахал с ръка, те сигурно щяха да се преобразят в облаци и да отлетят с него на небето.