В планината отекна кучи лай. Маймуните се изгубиха като листа на смрадлика под есенния вятър.
Куро притича по пътя, влачейки след себе си Око. Някак бе успял да се отскубне и макар накрая да успя да улови въжето, тя така и не го накара да се върне. Знаеше, че Тоджи не иска кучето да остава тук, за да вдига шум, затова реши, че може да се освободи от него, като го остави да се качи до вътрешното светилище.
Щом немирната и променлива мъгла почна като сняг да се сляга в долините, трите върха на Мицумине и по-малките планини между Мусашино и Кай се издигнаха в небето с цялото свое величие. Виещият се път се открои в белотата си и птиците почнаха да разрошват пера и да чуруликат приветствия към утрото.
Полу на себе си Йори отбеляза:
— Защо ли е така, питам се?
— Защо какво? — попита Мусаши.
— Развиделява се, но не мога да видя слънцето.
— Виж първо, че си се обърнал на запад.
— О!
Йори бегло погледна към луната, която потъваше зад далечните върхове.
— Тук в планината изглежда живеят доста твои приятели, Йори.
— Къде са?
— Ето ги там.
Мусаши се засмя и посочи няколко скупчили се около майка си маймунки.
— Ще ми се и аз да бях от тях.
— Защо?
— Те поне си имат майка.
Изкачиха в мълчание един стръмен участък от пътя и стигнаха относително равно място. Мусаши забеляза, че тревата е изпотъпкана от множество нозе.
След като още малко вървяха по извития път, излязоха на равно открито място с изглед към изток.
— Вижте — извика Йори, извърнат през рамо към Мусаши. — Слънцето се показва.
— Така е.
Планините на Кай и Кодзуке като острови се възвишаваха над морето от облаци под тях. Йори се спря неподвижен със събрани нозе, прилепени до тялото ръце и здраво стиснати устни. Във възхита и упоение се загледа към голямото златно кълбо. Представи си, че е дете на слънцето. Внезапно на много висок глас възкликна:
— Това е Аматерасу Омиками! Нали така?
Погледна към Мусаши, за да получи потвърждение.
— Точно така.
Вдигнало ръце високо над главата си, момчето пусна ярката светлина да се процеди между пръстите му.
— Моята кръв! — извика то. — Има същия цвят като кръвта на слънцето.
Плесна с ръце, както би призовало божеството в някой храм, преклони глава в мълчалива почит и си помисли: „Маймунките си имат майка, аз си нямам. Но аз имам тази богиня. Те я нямат.“
Прозрението го изпълни с радост и докато избухваше в сълзи, сякаш дочу иззад облаците музиката на храмовия танц. Барабаните забиха в ушите му, а тънката мелодия на флейтите се понесе около напева на Танца на Ивато. Краката му уловиха ритъма; ръцете нежно се полюляха. От устните му излязоха думите, които едва снощи бе запомнил:
Внезапно осъзнал, че Мусаши вече е тръгнал напред, Йори изостави своя танц и се затича да го настигне.
Светлината на утрото едва проникваше в гората, където сега навлязоха. Тук, на подстъпите към вътрешното светилище, дърветата бяха с огромна дебелина и всички горе-долу еднакво високи. По гъстите петна от мъх върху корите им бяха поникнали бели цветчета. Досетил се, че тези дървета са прастари — на петстотин, може би даже на хиляда години — Йори усети желание да им се поклони. Тук и там погледът му се спираше по яркочервени кленови листа. Ниският шарен бамбук от двете страни на пътя постепенно го стесни до пътечка.
Ненадейно земята сякаш потрепери под нозете им. Веднага след гръмкия пукот последва ужасяващ писък и лавина от пронизителни отгласи. Йори сложи ръце на ушите си и се стрелна в бамбука.
— Йори! Наведи се! — заповяда Мусаши от сянката на едно голямо дърво. — Не мърдай, даже и да те настъпят!
Тъмният полумрак изглеждаше пълен с копия и саби. Писъкът накара отначало нападателите да сметнат, че куршумът е улучил, но сега тяло не се виждаше. Несигурни какво е станало, те замръзнаха по местата си.
Йори се оказа обграден от погледи и голи остриета. В последвалата мъртва тишина той не успя да устои на любопитството и бавно надигна глава над бамбука. Само на няколко педи разстояние едно протегнато иззад дървото саблено острие хвърляше отблясък от светлината на слънцето.
Напълно изгубил самообладание, Йори с пълно гърло изкрещя:
— Сенсей! Там се крие някой!
В мига, в който извика, скочи на крака се втурна към някое по-безопасно място.
Сабята изскочи от сянката и като демон надвисна над главата му. Но само за миг. Кинжалът на Мусаши полетя право към главата на нейния притежател и щръкна от слепоочието.