— Я-а-а!
Единият от свещениците се спусна с копието си към Мусаши, който хвана дръжката и здраво я стисна с едната си ръка.
Последва нов мъртвешки вик, като че устата на човека се е напълнила с камъни. Като се питаше дали пък нападателите не са се сбили помежду си, Мусаши напрегна поглед. Другият свещеник внимателно се прицели със своето копие и го метна по него. Мусаши улови и това оръжие и здраво го стисна под дясната си мишница.
— Скачайте върху него! — кресна единият от свещениците, забелязал, че ръцете на Мусаши са заети.
С гръмовен глас Мусаши извика:
— Кои сте вие? Представете се или ще ви приема всички за врагове. Срамно е да се пролива кръв на тази света земя, но може и да не ми остане избор.
Завъртя копията настрани и запрати двамата свещеници в различни посоки, после бързо изтегли сабята и довърши единия, преди онзи дори да спре. Извърна се рязко и се озова срещу три нови остриета, подредени напречно на тясната пътека. Без да спира, крачка по крачка запристъпва застрашително към тях. Излязоха още двама мъже, които заеха места рамо до рамо с предишните трима.
Докато напредваше, а неприятелите му отстъпваха, Мусаши зърна другия свещеник, който си бе взел обратно копието и сега преследваше Йори.
— Спри, главорез такъв!
В мига обаче, в който Мусаши се извърна, за да се притече на помощ на момчето, петимата нададоха вой и нападнаха. Той се метна с главата напред да ги пресрещне. Станалото наподоби сблъсъка на две бушуващи вълни, но пръските бяха не от солена вода, а от кръв. С бързината на тайфун Мусаши последователно се извръщаше от противник към противник. Два смразяващи кръвта вика, после трети. Мъжете изпопадаха като мъртви листа, всеки разполовен през кръста. В дясната ръка Мусаши държеше своята дълга сабя, в лявата — късата.
С ужасени викове останалите двама се обърнаха и побягнаха, отблизо следвани от Мусаши.
— Къде сте тръгнали? — извика той и разцепи главата на единия с късата сабя.
Черната струя кръв попадна в очите на Мусаши. Без да мисли вдигна лявата си длан да се предпази и в този миг чу зад себе си необичаен металически звук.
Замахна с дългата си сабя да отстрани предмета, но вместо това последва нещо много различно от намеренията му. Обзе го безпокойство, щом видя веригата с кълбо накрая увита около острието близо до предпазителя. Бяха го изненадали.
— Мусаши! — провикна се Байкен и опъна веригата докрай. — Забравил ли си ме?
За миг Мусаши впери очи, преди да възкликне:
— Шишидо Байкен от връх Судзука!
— Точно така. Моят брат Тема те призовава от долините на ада. Сега ще се погрижа бързо да стигнеш дотам!
Мусаши не успяваше да освободи сабята си. Байкен постепенно придърпваше веригата и се приближаваше, за да пусне в действие острия си като бръснач извит нож. Докато търсеше пролука за късата си сабя, Мусаши стреснат осъзна, че ако се сражаваше сега само с едно оръжие, щеше да е напълно беззащитен.
Вратът на Байкен се бе издул така, че почти се равняваше по дебелина на главата му. С напрегнат вик той силно и рязко дръпна веригата.
Мусаши бе сбъркал и го разбра. Веригата с топка накрая бе необичайно оръжие, но не му беше непозната. Преди години остана поразен, когато за първи път видя това дяволско приспособление в ръцете на Байкеновата съпруга. Едно обаче бе да си го виждал, друго — да знаеш как да се справиш с него.
По лицето на Байкен се разля широка, зла усмивка. Мусаши разбра, че му остава открита само една възможност — трябва да пусне дългата сабя. Сега изчакваше подходящия момент.
Със страховит вик Байкен скочи напред и кривият му нож мина на косъм над главата на Мусаши. С шумно изсумтяване Мусаши пусна сабята. Ножът едва бе изтеглен и във въздуха изсвистя топката. После ножът, кълбото, ножът…
Щом се опиташе да избегне ножа, Мусаши се озоваваше право на пътя на кълбото. Неспособен да се приближи достатъчно, за да нанесе удар, той трескаво почна да се чуди колко още ще бъде в състояние да издържи.
— Това ли е? — попита.
Въпросът бе съзнателен, но с нарастването на напрежението тялото престана да му се подчинява и започна да действа само за себе си. Не само мускулите, но и самата кожа неосъзнато се бранеха и съсредоточаването стана така силно, че потокът от мазна пот спря. Всяко косъмче по тялото му настръхна.
Много късно бе да се скрие зад някое дърво. Ако сега се спуснеше натам, навярно щеше да попадне на друг враг.
Чу ясен, жалостен вик. „О-о, Йори!“, възкликна наум. Искаше да погледне, но вътрешно сметна момчето вече за загубено.