— Умри, кучи сине! — Викът дойде иззад Мусаши, последван от: — Мусаши, защо се бавите толкова? Аз вече се оправих с гадовете зад вас.
Мусаши не разпозна гласа, но реши, че може сега да насочи вниманието си само към Байкен.
За последния най-важно бе разстоянието, на което държи своя противник и боеспособността му зависеше от дължината на веригата. Стига Мусаши да успееше да излезе на педя от обсега й или да дойде на педя по-близо, Байкен щеше да стане уязвим. Трябваше да внимава нито едно от двете да не се случи.
Мусаши се удиви на тайните умения на този човек и докато се дивеше, порази го мисълта, че това е точно като действието на двете саби. Веригата е като единица за дължина, кълбото — като дясната сабя, кривия нож — като лявата.
— Разбира се! — извика той тържествуващо. — Това е… това е то школата Яегаки.
Уверен сега в победата, отскочи назад и остави помежду им пет лакти разстояние. Премести сабята в дясната си ръка и я запокити точно като стрела.
Байкен изви тяло и сабята мина покрай него, забивайки се в корените на едно близко дърво. Докато обаче се привеждаше, веригата се усука около гърдите му. Преди да е успял и да извика, Мусаши с цялото си тегло се стовари отгоре му. Байкен успя да протегне ръка към дръжката на своята сабя, но с един рязък удар Мусаши прекъсна посягането му. Със същото движение сам изтегли оръжието и разцепи Байкен на две, като светкавица разполовява дърво. Докато отпускаше надолу острието, трупът продължаваше съвсем леко да потрепва.
„Колко жалко“, помисли си Мусаши.
Според по-късния разказ, докато майсторът на школата Яегаки издъхвал, Мусаши дори изпуснал въздишка на съчувствие.
— Отвесен удар каратаке — възкликна един пълен с възхищение глас. — Право наполовина. Все едно цепите бамбук. За първи път виждам такова нещо.
Мусаши се обърна с думите:
— Я, това ако не е… Гоносуке от Кисо. Какво правите вие тук?
— Много време мина, нали? Това сигурно става по волята на божеството на Мицумине, може би и с помощта на майка ми, която ме научи на толкова неща, преди да умре.
Двамата подеха приятелски разговор, но Мусаши изведнъж се спря и извика:
— Йори!
— Жив и здрав е. Спасих го от онзи нерез свещеника и го накарах да се покатери на едно дърво.
Йори, който ги гледаше от един висок клон, понечи да каже нещо, но вместо това заслони очи и погледна към едно тясно открито място отвъд края на гората. Куро, вързан за някакво дърво, бе захапал кимоното на Око за края на ръкава. Тя отчаяно дърпаше, за да се освободи. След миг платът се скъса и Око побягна.
Единствен оцелял, другият свещеник се влачеше по пътя, тежко облегнат на копието си и с потекла от една рана в главата кръв. Кучето, подлудено навярно от мириса на тази течност, почна да вдига ужасна врява. Известно време склоновете си препращаха ехото от неговия лай, но после въжето не издържа и животното се спусна след Око. Щом го настигна, свещеникът вдигна копие и се прицели в главата му. Ранен във врата, звярът побягна в гората.
— Онази жена ще избяга — извика Йори.
— Няма нищо. Ти сега слез.
— Там има един ранен свещеник. Не трябва ли да го хванете?
— Остави това. Той вече не ни засяга.
— Жената май че е онази от чайната „Ойну“ — каза Гоносуке.
После обясни своето присъствие и разказа за пратеното свише съвпадение, което му даде възможност да се притече на помощ на Мусаши.
С дълбока благодарност Мусаши попита:
— Вие ли убихте мъжа, който стреля с пушката?
— Не — усмихна се Гоносуке. — Не аз, а тоягата ми. Знаех, че поначало можете да се справите с хора като тези, но тъй като щяха да използват пушка, реших по-добре да направя нещо. Затова дойдох тук преди тях и докато още беше тъмно, се промъкнах зад онзи мъж.
Преброиха труповете. Тоягата бе убила седем, а сабята — само пет.
— Не правих друго, освен да се защитавам — заяви Мусаши, — но тази околност принадлежи на светилището. Струва ми се, че ще трябва да обясня станалото на отговорния чиновник тук. После той може да разпита и да изясни случая.
На слизане от върха при моста на Косарудзава срещнаха поделение въоръжени стражари. Мусаши им разказа случката. Началникът го изслуша с озадачен вид, но въпреки това нареди да вържат Мусаши.
Стреснат, този поиска да узнае причината за това, след като бездруго бе тръгнал да съобщи за произшествието.
— Вървете напред — нареди само офицерът.
Макар ядосан, че се отнасят с него като с обикновен престъпник, Мусаши не знаеше, че го чака и друга изненада. Надолу по склона имаше още стражари. Докато стигнат в града, стражите му вече наброяваха не по-малко от сто души.