Вечерната светлина гаснеше, когато се събуди и долови тихи гласове от другата страна на статуята. Почувства се доста виновен, че подслушва и се престори, че още спи.
Мъжете бяха двама — единият седнал на някакъв ствол, другият — на камък. За едно дърво малко по-надалеч бяха вързани два коня с окачени от двете страни на седлата — лакирани кутии. Платненият етикет на едната от тях гласеше: „От областта Шимоцуке. За строежа на западното укрепление. Доставчикът на лакови изделия за Шогуна.“
На Йори, който сега надзърна иззад статуята, не му се стори двамата да приличат на обичайните охранени крепостни чиновници. Погледите им бяха твърде проницателни, а телата — твърде мускулести. По-възрастният беше здрав на вид мъж над петдесетте. Последните слънчеви лъчи ярко се отразяваха в широката му шапка, която падаше над двете уши и отпред се издаваше, закривайки чертите на лицето му.
Спътникът му беше строен, сух момък с перчем отпред, който подхождаше на младото му лице. Главата му беше покрита с боядисана в Суо кърпа, вързана под брадичката.
— А кутиите с лакови изделия? — попита по-младият. — Нали доста добре се получи?
— Да, хитро беше да накараме хората да си помислят, че сме във връзка с работите в крепостта. Нямаше да се сетя сам за това.
— Ще трябва малко по малко да те науча на тези неща.
— По-внимателно. Не почвай да се присмиваш на по-възрастните. Но кой знае? Може след четири-пет години старият Дайдзо да получава заповеди от теб.
— Е, младите хора все пак растат. Старите, колкото и да се опитват да останат млади, само остаряват.
— Това ли мислиш, че правя аз?
— Не е ли очевидно? Все мислиш за възрастта си и това те кара така усърдно да преследваш изпълнението на своята цел.
— Явно доста добре ме познаваш.
— Не трябва ли да тръгваме?
— Да — нощта ни застига.
— Не ми харесва мисълта, че ще ме застигне някой.
— Ха-ха. Щом се плашиш лесно, не може да си много уверен в това, което правиш.
— Не се занимавам от много време с това. Дори шумът на вятъра понякога ме разтревожва.
— Това е, понеже още се смяташ за обикновен крадец. Ако не забравяш, че вършиш това за доброто на страната, всичко ще е наред.
— Все така говориш. Аз ти вярвам, но нещо постоянно ми подсказва, че не постъпвам правилно.
— Трябва да имаш смелост, достойна за убежденията ти.
Последното напътствие обаче звучеше леко неубедително, сякаш Дайдзо се опитва да увери сам себе си. Момъкът се метна леко на седлото и подкара коня напред.
— Гледай ме — извика той през рамо. — Ако видя нещо, ще ти дам знак.
Пътят продължително време се спускаше на юг. В течение на една минута Йори гледа иззад каменния Буда и после реши да ги проследи. Някак си в ума му се появи подозрението, че това са крадците на съкровищницата.
Веднъж-два пъти двамата се озърнаха предпазливо назад. Като не видяха нищо, което да предизвика у тях тревога, те изглежда след време забравиха за момчето. Не след дълго вечерното сияние угасна и стана прекалено тъмно, за да видиш на повече от няколко стъпки пред себе си.
Двамата ездачи бяха стигнали почти до началото на равнината Мусашино, когато момъкът посочи нещо с ръка и каза:
— Там се виждат светлините на Огимачия, главатарю.
Пътят почваше да става равен. Малко по-напред река Ирума, извиваща се като захвърлено оби, хвърляше сребристи отражения под лунната светлина.
Йори внимаваше да остане незабелязан. Подозрението му, че тези хора са крадците, се затвърди, а от времето в Хотенгахара той добре познаваше разбойниците. Това са зли хора, които ще те осакатят заради едно яйце или шепа червен фасул. За тях безпричинното убийство не е нищо.
След време влязоха в град Огимачия. Дайдзо вдигна ръка и каза:
— Джота, ще спрем тук и ще похапнем. Трябва да нахраним конете, а на мен ми се допуши.
Вързаха животните пред една сумрачна странноприемница и влязоха вътре. Джота се настани до вратата, като през цялото време, докато ядеше, не сваляше поглед от кутиите. След като свърши, излезе и нахрани конете.
Йори влезе в един дюкян за храни от другата страна на улицата и щом мъжете отново подкараха конете си, събра последната шепа от ориза си и тръгна да я яде ходешком.
Двамата яздеха сега един до друг; пътят бе тъмен, но равен.
— Джота, ти прати ли вестоносец в Кисо?
— Да, погрижих се за това.
— За кога си им съобщил?
— Полунощ. Трябва да сме там навреме.
В тихата нощ Йори долови достатъчно от техния разговор, за да забележи, че Дайдзо нарича своя спътник с момчешко име, докато Джота се обръща към по-възрастния с „главатарю“. Това не можеше да значи друго, освен че този е предводител на шайка разбойници, но по нещо на Йори му се стори, че те са баща и син. Това правеше от тях не просто разбойници, а потомствени такива — много опасни мъже, които той никога не би успял да хване сам. Ако обаче успееше достатъчно дълго да ги задържи под око, можеше да съобщи местонахождението им на стражарите.