— К-какво? — попита недоверчиво Джотаро. — Я повтори това.
Гласът му стана писклив и неуверен.
— Слушай внимателно — заяви гордо Йори. — Аз съм Мисава Йори, единствен ученик на Миямото Мусаши. Това изненадва ли те?
Сега Джотаро бе готов да се признае за победен. Със смес на съмнение и любопитство той попита:
— Как е моят учител? Добре ли е? Къде е?
Стреснат, но все така на безопасно разстояние от Джотаро, който се приближаваше към него, Йори възкликна:
— Ха! Сенсей никога не би взел за ученик някакъв крадец.
— Не ме наричай така. Мусаши никога ли не е споменавал Джотаро?
— Джотаро ли?
— Ако наистина си ученик на Мусаши, трябва по някое време да си го чул да споменава моето име. Тогава бях горе-долу на твоите години.
— Това е лъжа.
— Не е. Истина е.
Обзет от тъга, Джотаро протегна ръце към Йори и се опита да обясни, че като ученици на един и същ учител трябва да станат приятели. Още изпълнен с недоверие, Йори силно го удари в ребрата.
Застанал неустойчиво между два клона, Джотаро едва успя да стисне Йори за китката. По някаква причина момчето на свой ред пусна клона, за който се бе хванало. Строполиха се един върху друг и двамата изпаднаха в несвяст.
Светлината от новата къща на Мусаши се виждаше от всички посоки, понеже макар покривът да бе закрепен, стените още не бяха издигнати.
Такуан дойде предния ден на посещение след бурята и реши да изчака Мусаши да се върне. Днес точно след полунощ насладата му от околната самота бе нарушена от някакъв странстващ свещеник, който помоли за гореща вода, с която да си направи вечеря.
След оскъдното си угощение от оризови топки, възрастният свещеник предложи да посвири на Такуан на шакухачи и колебливо и неопитно докосна инструмента. Щом се заслуша в музиката обаче, Такуан остана с впечатлението, че в нея има неподправено чувство, макар и безизкусно като в стихотворения, писани от хора, които не са поети. Стори му се също, че може да разпознае какво се опитва да изтръгне свирещият от своя инструмент. От първата до последната нота звучеше жал — разтърсващ вик на покаяние.
Навярно това бе разказ за живота на този човек, но — размисли Такуан — той не би могъл да бъде много по-различен от неговия. Дали са високопоставени или не, в житейския опит на хората не може да се открие голямо разнообразие. Разликите се заключават главно в това как те се справят с общите човешки слабости. За Такуан и той самият, и другия до него сега бяха само сбор от заблуди, обвити в човешка кожа.
— Все ми се струва, че преди съм ви виждал някъде — промълви замислено Такуан.
Свещеникът премига с почти невиждащите си очи и отвърна:
— Сега, като го казахте, и аз си помислих, че вашият глас ми е познат. Вие не сте ли Такуан Сохо от Таджима?
Спомените на Такуан се проясниха. Той приближи лампата до лицето на мъжа и възкликна:
— Вие сте Аоки Тандзаемон, нали?
— Значи все пак сте Такуан. О, как ми се иска да можех да пропълзя в някоя дупка и да скрия тази моя жалка плът!
— Колко странно, че се срещаме на място като това. Оттогава минаха почти десет години, нали?
— Като си помисля за това време, и потрепервам. — После сурово добави: — Сега, когато съм стигнал дотам да странствам в мрак, тази нещастна торба с кости се крепи само от мисълта за моя син.
— Вие имате син?
— Казаха ми, че той бил с мъжа, когото вързаха тогава за старото голямо дърво. Такедзо ли беше? Чувах, че сега се казва Миямото Мусаши. Двамата били дошли на изток.
— Ще рече, че вашият син е ученик на Мусаши ли?
— Така ми казаха. Толкова се засрамих. Не можех да погледна Мусаши в очите и реших да прогоня момчето от ума си. Обаче сега… тази година той навършва седемнайсет. Само да можех веднъж да го погледна и да видя какъв мъж е пораснал, ще съм готов без колебание да умра.
— Значи Джотаро ви е син. Не знаех това — каза Такуан.
Тандзаемон кимна. В съсухрената му фигура нямаше и помен от гордия офицер, изпълнен с похот към Оцу. Такуан го изгледа със съжаление. Болеше го да гледа този човек така измъчван от вината си.
Като видя, че въпреки свещеническата одежда, Тандзаемон е лишен дори от утехата на вярата, Такуан реши, че първото, което трябва да направи, е да го срещне с Буда Амида, чиято безкрайна милост спасява дори провинилите се в десетте злини и петте смъртни гряха. След като се е съвзел от отчаянието, ще има достатъчно време да търси Джотаро.
Даде му името на едни дзен-храм в Едо.
— Ако им кажете, че аз ви пращам, ще ви оставят да пребивавате там колкото поискате. Веднага щом ми остане време, ще дойда и надълго ще поговорим. Имам подозрение къде може да е вашият син. Ще направя всичко, което ми е по силите, за да го видите в немного далечно бъдеше. А засега оставете съжаленията. Дори преминал петдесетте или шейсетте, човек пак може да познае щастието и даже да направи нещо полезно за другите. Може да живеете още дълги години. Поговорете за това с монасите, щом стигнете в храма.