Такуан показа на Тандзаемон вратата, без да показва никакво съчувствие, но онзи изглежда оцени безстрастното му отношение. След многобройни благодарствени поклони вдигна тръстиковата шапка и своята шакухачи и си тръгна.
От страх да не се подхлъзне, Тандзаемон предпочете да мине през гората, където пътеката бе по-полегата. Не след дълго тояжката му се удари в някакво препятствие. Опипа с ръце наоколо и с изненада откри две неподвижно проснати на влажната земя тела.
Бързо тръгна назад към хижата.
— Такуан! Можете ли да ми помогнете? В гората се натъкнах на две припаднали момчета.
Такуан стана и излезе.
— Нямам никакви лекарства у себе си — продължи Тандзаемон, — а и не виждам достатъчно добре да им донеса вода.
Такуан навлече сандалите си и извика нещо към подножието на хълма. Гласът му лесно бе чут. Някакъв селянин отвърна с въпрос какво иска. Монахът му каза да донесе факла и вода и да доведе още мъже. Докато чакаше, препоръча на Тандзаемон като по-добър главния път, описа му го подробно и го отпрати. Някъде по средата на склона този се размина с качващите се нагоре мъже.
Щом Такуан със селяните се появиха, Джотаро бе дошъл на себе си и седеше зашеметен под дървото. Хванал с една ръка рамото на Йори, той спореше със себе си дали да го съживи и да узнае каквото искаше или да се махне оттук. Светлината на факлата го стресна като нощно животно. Напрегна мускули, готов да побегне.
— Какво става тук? — попита Такуан.
Щом огледа по-отблизо, любопитството му премина в изненада, с която можеше да се мери само тази на Джотаро. Момъкът бе много по-висок от момчето, което Такуан някога бе виждал и лицето му доста се бе променило.
— Вие сте Джотаро, нали така?
Младежът прилепи двете си длани към земята и се поклони.
— Да, аз съм — отвърна той колебливо, почти уплашен.
На мига разпозна Такуан.
— Е, трябва да кажа, че хубав момък си станал.
Като насочи вниманието си към Йори, той го обгърна с ръка и се увери, че е още жив. Йори се съвзе и след като няколко мига се оглежда любопитно наоколо си, избухна в плач.
— Какво е станало? — попита с успокояващ глас Такуан. — Наранил ли си се?
Йори поклати глава и избъбри:
— Не съм се наранил. Обаче отведоха моя учител. В затвора в Чичибу е.
Както се беше разревало, Такуан с труд успя да разбере момчето, но скоро основните подробности от станалото се изясниха. Осъзнал сериозността на положението, монахът се разтревожи почти колкото Йори.
Джотаро също стана силно възбуден. С треперещ глас той внезапно попита:
— Имам нещо да ви кажа, Такуан. Можем ли да идем някъде, където да поговорим?
— Той е от крадците — обади се Йори. — Не бива да му имате доверие. Каквото и да каже, ще е лъжа.
Посочи обвинително Джотаро и двамата ядно се изгледаха.
— Млъквайте и двамата. Оставете аз да реша кой е крив и кой — прав.
Такуан ги отведе обратно до къщата и им нареди да стъкмят навън огън.
После седна край него и ги накара да направят същото. Йори се поколеба — изражението му ясно говореше, че не желае да има нищо общо с крадец. Като видя обаче Такуан и Джотаро приятелски да разговарят, прониза го ревност и той с неохота се настани при тях.
Джотаро сниши глас и стана сериозен като жена, която изповядва пред Буда греховете си.
— От четири години насам ме възпитава един мъж на име Дайдзо. Той живее в Нарай, в Кисо. Разбрах неговите стремежи и какво иска да направи за света. Ако се наложи, готов ще съм да умра за него. Ето защо и се опитах да му помогна в това… Е, боли наистина да те нарекат крадец. Но аз все още съм ученик на Мусаши. При все че се отделих от него, духом дори за ден не съм преставал да го следвам.
Бързешком продължи, за да избегне въпросите.
— Дайдзо и аз се заклехме в боговете на небето и земята да не казваме на никого каква е нашата житейска цел. Не мога да я разкрия дори на вас. При все това не мога да стоя и да гледам, когато Мусаши е бил хвърлен в затвора. Утре ще ида в Чичибу и ще си призная.
— Тогава вие с Дайдзо сте обрали съкровищницата — заключи Такуан.
— Да — отвърна Джотаро без и най-малък признак на разкаяние.
— Значи все пак си крадец — обяви Такуан.
Джотаро сведе глава, за да избегне погледа му.
— Не… не — промълви той глухо. — Ние не сме някакви разбойници.