— Не знаех, че крадците биват различни.
— Ами, опитвам се да кажа, че ние не правим тези неща за собствена изгода. Правим ги за хората. Става дума да използваме това, което принадлежи на обществото, в негова полза.
— Не разбирам такива разсъждения. Да не би да ми казваш, че вашите грабежи са благородни престъпления? Да не твърдиш, че сте като юначните разбойници от китайските романи? В такъв случай не им подражавате особено успешно.
— Не мога да отвърна на това, без да разкрия нашата обща тайна с Дайдзо.
— Ха-ха. Няма да се оставиш да те подведат, а?
— Не ме е грижа какво говорите. Ще си призная, само за да спася Мусаши. Надявам се после да му кажете някоя добра дума за мен.
— Не бих могъл да се сетя за такава добра дума. Мусаши е невинен. Признаеш ли си или не, той в крайна сметка ще бъде освободен. Струва ми се, че много по-важно за теб е да се обърнеш към Буда. Използвай ме като посредник и изповядай всичко нему.
— На Буда ли?
— Това казах. Според каквото чух, вие правите някаква голяма добрина в полза на другите. Всъщност, поставяте себе си над тях. Не ви ли е хрумвало, че правите доста хора нещастни?
— Човек не може да мисли за себе си, когато работи за общото благо.
— Глупак безумен! — Такуан здраво удари Джотаро с юмрук по бузата. — Аз-ът е основата на всичко. Всяко едно действие е проявление на аз-а. Човек, който не познава себе си, не може да направи за другите нищо.
— Исках да кажа, че не съм действал за удовлетворяване на собствените си желания.
— Млъкни! Не виждаш ли, че още си почти дете? Няма нищо по-страшно от някой недопечен благодетел, който нищо не знае за света, обаче е готов вече да каже на този свят кое е добро за него. Няма нужда да казваш нищо повече за това, което правите с Дайдзо — вече имам достатъчно добра представа… За какво плачеш? Издухай си носа.
Последва нареждане да си лягат. Джотаро покорно се пъхна в леглото, но от мисли за Мусаши не успяваше да заспи. Сключи ръце на гърдите си и мълчаливо замоли за прошка. Сълзи потекоха в очите му. Обърна се на една страна и се замисли за Оцу. Бузата го болеше, но от сълзите на Оцу щеше да боли повече. Въпреки това е немислимо да разкрие своето тайно обещание към Дайдзо, дори на сутринта Такуан да се опита да изкопчи това от него, както, сигурен беше, ще стори.
Безшумно стана, излезе навън и вдигна поглед към звездите. Нямаше да му се налага да бърза — нощта почти бе свършила.
— Спри!
Гласът закова Джотаро на място. Зад него като огромна сянка стоеше Такуан.
Монахът дойде до него и го прегърна през раменете.
— Решен си да идеш да си признаеш ли?
Джотаро кимна.
— Това не е много умно — отбеляза съчувствено Такуан. — Ще умреш като куче. Изглежда си мислиш, че ако се предадеш, Мусаши ще бъде освободен, но всичко не е така просто. Стражарите ще задържат Мусаши в затвора, докато им кажеш всичко, което отказваш да кажеш на мен. И ще те мъчат — ще те мъчат, докато проговориш, независимо дали отнеме година, две или повече.
Джотаро увеси глава.
— Това ли искаш — да умреш от кучешка смърт? Сега обаче нямаш избор — или ще признаеш под мъчение всичко, или ще се изповядаш на мен. Като следовник на Буда няма да устройвам съд над тебе. Ще оставя това на Амида.
Джотаро не каза нищо.
— Има и още един начин. По най-чиста случайност снощи срещнах баща ти. Сега той носи одеждите на странстващ свещеник. Естествено, никога не съм и предполагал, че ти също си тук. Пратих го в един храм в Едо. Ако си решил да умреш, добре ще е първо да се видиш с него. А когато го видиш, може да го питаш не съм ли прав. Пред теб, Джотаро, са открити сега три пътя. Трябва сам да решиш кой да последваш.
Монахът се извърна и тръгна назад към къщата.
Джотаро се сети, че чутата снощи шакухачи трябва да е била тази на баща му. Без да му казват, можеше да си представи как изглежда и се чувства той в своите странствания от място на място.
— Такуан, чакайте! Ще ви разкажа. Ще призная на Буда всичко, заедно с моето обещание към Дайдзо.
Улови свещеника за ръкава и двамата влязоха в горичката.
Джотаро произнесе дълга изповед, от която не пропусна нищо. Такуан нито помръдна, нито проговори.
— Това е всичко — завърши младежът.
— Всичко ли?
— Всичко до последно.
— Добре.
В продължение на цял час Такуан продължи да мълчи. Дойде утрото. Враните заграчиха и навсякъде лъсна роса. Монахът седна в корените на една криптомерия. Джотаро с наведена глава се облегна на някакво друго дърво и зачака дългата поредица от укори, която знаеше, че ще последва.
Щом Такуан най-сетне заговори, изглежда вече се бе освободил от съмненията.