— Чакайте сега…
— Не, само ме чуйте! Той почна да се задява с жената, за която беше сгоден мой син. Направо я открадна и избяга с нея.
— Спрете — настоя Шиндзо и вдигна ръка да възрази. — Защо разказвате такива истории за Мусаши?
— Правя го заради страната — отвърна самодоволно Осуги.
— Каква полза ще има страната от клевети срещу Мусаши?
Осуги се понамести и заяви:
— Чувам, че този лицемерен нехранимайко скоро щял да бъде назначен за учител в дома на шогуна.
— Къде сте чула това?
— От един мъж, който беше в доджото на Оно. Със собствените си уши го чух.
— Така ли било?
— На нерез като Мусаши не бива да позволяват да припари до шогуна, какво остава да го назначават за негов учител. Един учител в дома Токугава е учител на целия народ. Само при мисълта за това ми призлява. Тук съм да предупредя господаря Ходжо, понеже чух, че бил препоръчал Мусаши. Сега разбирате ли? — Тя преглътна слюнката от ъгълчетата на устата си и продължи: — Сигурна съм, че от полза за страната ще е да предупредя вашия баща. И нека предупредя и вас. Внимавайте Мусаши да не ви залъже със своите сладки приказки.
Уплашен, че тя може да продължи в този дух с часове, Шиндзо събра последния остатък от търпението си, преглътна тежко и каза:
— Благодаря ви. Разбрах, каквото ми казахте. Ще го предам на баща си.
— Моля ви да го направите!
С вид на някой, който най-сетне е постигнал заветна цел, Осуги стана и се отправи към портата. Сандалите й шумно пляскаха по пътеката.
— Мръсна стара вещица! — извика един момчешки глас.
— Какво?… Какво? — излая стресната Осуги и се огледа наоколо, докато зърна между дърветата озъбилия се като кон Йори.
— На ти това! — извика той и метна по нея един нар.
Плодът я удари така силно, че се разцепи.
— О-у-у-у! — изписка Осуги и се хвана за гърдите.
Наведе се да вземе нещо, с което да го замери, но Йори бежешком изчезна от погледа й. Тя се затича към конюшните и надничаше вътре, когато право в лицето я удари голяма, мека буца конски тор.
Осуги се задави, почна да плюе, избърса с пръсти мръсотията от лицето си и по него потекоха сълзи. Като си помисли, че пътуванията й по страната заради нейния син я докараха до такова нещо!
Йори наблюдаваше иззад едно дърво на безопасно разстояние. Като я видя да плаче като дете, той изведнъж се почувства много засрамен от себе си. Искаше му се да иде да й се извини, преди да е излязла от портата, но яростта от чутите хули срещу Мусаши още не се беше уталожила. Разкъсано между жалостта и омразата, момчето остана известно време на място да си гризе ноктите.
— Ела насам, Йори. Можеш да видиш Фуджи в червено.
Гласът на Шиндзо дойде от една стая високо нагоре по склона.
С чувство на голямо облекчение Йори се затича натам.
— Връх Фуджи ли?
Видът на обагрения в алено от вечерната светлина връх прогони от ума му всички други мисли.
Шиндзо също изглежда бе забравил своя разговор с Осуги.
Страна на сънищата
Иеясу предаде през 1605 г. шогунското звание на Хидетада, но продължи да управлява от своята крепост в Суруга. Сега, след като укрепването на основите на новата власт вече като цяло бе завършено, той започваше да преотстъпва на Хидетада по право падащите му се задължения.
Щом се отказа окончателно от властта, Иеясу попита сина си как възнамерява да действа за в бъдеще.
Казваха, че отговорът на Хидетада „Ще строя“, оставил стария шогун безкрайно доволен.
За разлика от Едо Осака още бе погълната от подготовка за последното сражение. Бляскави военачалници крояха тайни планове, вестоносци носеха писма до отдалечени владения, прогонени военни предводители и ронини получаваха успокоение и обезщетение. Трупаха се боеприпаси, лъскаха се копия, рововете се доизкопаваха.
А все повече и повече граждани напускаха западния град заради новопроцъфтелия град на изток, като често минаваха на другата страна, тъй като оставаше страхът, че една победа на Тойотоми може да значи връщане към постоянните междуособици.
За даймио и по-високопоставените местни управници, от които още се искаше да решат на Едо или на Осака да поверят участта на децата и внуците си, внушителното строителство в Едо бе довод в полза на Токугава.